— Да — отвърна Окса и на свой ред машинално подаде своята. — Току-що пристигнахме в Лондон. Аз съм Окса Полок.
— А аз — Густав Беланже. Можеш да ми викаш Гус…
— Окей, Гус! Оная там е Първобитната — каза Мерлин и посочи дискретно с брадичка невероятно едро момиче със зъл поглед. — Истинското й име е Хилда Ричард, ама който си е имал работа с нея, е запазил незабравим спомен.
— От какъв характер? — заинтересува се Гус.
Мерлин въздъхна тежко.
— Ами клопки, синини, обиди, сещаш се от какъв. Но, това е животът… Добре дошли в „Свети Проксим“.
— Гус, да не кажеш, че не съм те предупредила! — процеди Окса през зъби. — Ако не сме в един клас и ако отгоре на всичко ме сложат с тая, ще разиграя криза, ама такава криза, че…
— А, ще ни викат! — прекъсна я оживено Мерлин и пъргаво скочи. — Да идем там!
Заобиколен от всички преподаватели в колежа, директорът на „Свети Проксим“, Люсиен Бонтемпи, се бе качил на малка естрада и почукваше микрофона пред себе си. Закръглените бузи и масивната му снага му придаваха вид на клоун акробат, който се подсилваше от ябълковозелена вратовръзка и оранжева кърпичка в джобчето на сакото му. Но още щом произнесе кратката си реч, на всички им стана пределно ясно, че неговият строг и властен тон е в пълен разрез с приветливия му вид.
— Да минем на това, което всички вие очаквате: разпределението по класове. Както всяка година, в лондонския френски колеж правилото е трите класа на отделен випуск да бъдат представяни от химически елементи: „Живак“, „Водород“ и „Въглерод“. Започваме повикването с най-малките.
Имената прозвучаваха ритмично и редиците на колежаните постепенно се оформяха. В края на втория списък гласът на господин Бонтемпи изведнъж потрепери.
— Уилямс Александър — извика той.
Приближи едно момченце, придружено от страшно бледа, облечена цялата в черно, жена. Видимо развълнуван, директорът сложи ръката си на рамото на момчето, наведе се и му пошепна нещо в ухото.
— Това неговият син ли е? — обърна се Окса към Мерлин.
— Не — отвърна той. — Син е на един от преподавателите по математика, който беше намерен мъртъв в Темза преди две седмици…
— Ооо! — възкликна съкрушена Окса. — Но това е ужасно… Самоубил ли се е?
— Не, убили са го — уточни доверително Мерлин. — Жестоко убийство. Всички вестници писаха.
— Горкият… — каза Окса и преглътна едва.
Потисна тръпката и заслуша отново имената.
— Преминаваме към четвърти клас — „Водород“, с класен ръководител господин Макгроу — обяви високо господин Бонтемпи и покани при себе си един висок и слаб мъж. — Да се явят следните ученици: Бек Зелда… Беланже Густав…
Гус извика „Тук!“ и тръгна към групата, която се подреждаше пред учителя Макгроу. Сърцето на Окса биеше до пръсване. Клепките на огромните й пепелявосиви очи мигаха нервно. Струваше й се, че сърцето й се блъска в гърдите в ритъма на изброяваните от директора имена и всеки негов удар отеква в стените на двора. Чувстваше се ужасно самотна. Потърси с очи родителите си. Те бяха там, само на метри от нея. Стиснал палци, баща й вдигна ръка с окуражителен знак. Окса се поуспокои и лекичко му махна. До него Мари и Драгомира широко й се усмихваха. Погледът на Окса неочаквано се спря на полата на баба й. За част от секундата й се стори, че бродираните кошути подскачат в бясна надпревара. Навярно стресът й правеше номера. Този противен стрес… „Само халюцинации ми липсват сега… Хайде, моля ви, да свършва вече, направете така, че да съм в четвърти «Водород»! Моля ви, кажете Полок, ПО-ЛОК, кажете го сега…!“ помоли се тя наум, като затвори очи и сключи пръстите си толкова силно, че ставите й изпукаха.
Азбуката се разбъркваше в главата й, имената кънтяха в пълен безпорядък в ушите й. Мислеше, че е пропуснала буквата „П“.
— П-р-олок Окса — най-сетне произнесе директорът, търсейки с очи из двора.
Учителят Макгроу се наведе и му пошепна нещо. Директорът се поправи:
— Извинете ме… Полок! Полок Окса, моля! — обяви той, наблягайки на сричката по.
И сърцето на Окса се пръсна на хиляди искри. Успя да изхълца едно „тук“. После с облекчение радостно погледна към родителите си и отиде при Гус.
— „Свети Проксим“, ето ни и нас…
Учениците от четвърти клас „Водород“, начело с учителя си господин Макгроу, поеха по един от обширните коридори на колежа с вирнати носове и смаяни погледи.
— Ой… — пошепна Окса. — Какво странно място!
Действително преустроеният в колеж манастир от седемнайсети век имаше много особена атмосфера. Гербове с избледнели цветове и гравирани надписи на латински, които Окса едва разчиташе, украсяваха стените на величествена зала. Класните стаи се редяха по манастирските галерии, както и по двата открити етажа, които гледаха към вътрешния двор. Изящните колонади от гранит бяха запазени, както и витражите на островърхите прозорци, които оцветяваха и омекотяваха естествената светлина.