— Права си — каза Гус тихо. — Я виж! И адски добре се охранява!
И той посочи подредените по тесните коридори дузини статуи, които създаваха особеното усещане, че човек не може да се скрие от зоркия им поглед.
— Тишина, моля! — строго заповяда учителят. — Нали няма желаещи да получат за наказание допълнителен час още първия ден?
С охладен ентусиазъм класът се качи на етажа и влезе в светла стая, чиито стени бяха покрити с анатомически карти. Чиновете от тъмно дърво бяха двойни и миришеха на паркетин.
— Седнете! — нареди учителят.
— Кой където желае ли, господине? — попита един ученик.
— Кой където желае! При условие че останете в рамките на стаята, разбира се… — отговори с ирония преподавателят. — Засега поставете вещите си на пода до чиновете. След малко ще ви покажа шкафчетата, в които можете да си слагате всичко, което смятате, че ви е необходимо. Закуска, спортен екип, книги, талисмани, дрънкулки и тем подобни — уточни той и скриптящо се засмя. — Тази сутрин ще прекараме заедно, ще ви запозная с правилника на колежа, ще ви дам програмата и ще ви представя преподавателите. Казвам се Макгроу, ще ви преподавам математика и физика и ще съм ваш класен ръководител. Да се разберем: излишно е да идвате и да ме безпокоите за детинщини. Вече не сте първолаци, длъжни сте да осъзнаете какви сте и да поемате отговорност за поведението си. Съгласен съм да ви изслушвам само по сериозни и съществени въпроси, ясен ли съм? В замяна ще изисквам от вас да спазвате най-строга дисциплина и да полагате най-упорития труд, на който сте способни. Знайте, че нито училището, нито аз ще си затваряме очите пред мързела и посредствеността. Вие все пак имате право да сте посредствени, но само ако сте стигнали до собственото си максимално ниво. До тавана на възможностите си. От вас очакваме единствено най-доброто, нищо повече. Разбрахте ли добре?
В класа се разнесе шепот. Окса се смали до Гус в желанието си да стане незабележима. Надяваше се на едно: никога да не й се наложи да търси господин Макгроу. В случай на нужда щеше да намери друг, към когото да се обърне. Точно в този момент не беше в най-добрата си форма. Отчасти заради речта на учителя, която й създаваше неприятно напрежение. Не че беше впечатлена, не бе това. Този човек наистина я караше да се чувства зле.
— След като ви се представих, сега е ваш ред — продължи той с леден тон, който подканяше човек по-скоро да се спасява презглава, отколкото да захване непринуден разговор. — Кажете ни накратко кои сте, кои са любимите ви предмети, по какво се увличате, ако има такова нещо, както и всичко, което бихте желали вашите съученици и аз самият да знаем за вас. Без да влизате в подробности, не се чувствайте задължени да ни разказвате целия си живот. Младежо, искате ли да започнете, моля.
Гус се сви на чина си, не се радваше, че е първият „щастлив избраник“.
— Казвам се Густав Беланже — започна неуверено той. — Пристигнах в Лондон с родителите си преди няколко дни. По-скоро съм математик. Много обичам манга и видеоигри. От шест години тренирам карате и свиря на китара.
— Математик, така ли? Радвам се… — коментира учителят. — Ваш ред е, младежо…
Докато учениците се представяха и докато чакаше реда си, Окса използва, че господин Макгроу беше насочил вниманието си към взелите думата, за да го огледа. Беше висок и слаб мъж, с елегантна и мрачна осанка, пригладени назад кестеняви коси, набраздено с фини бръчици лице и мастиленочерни очи. Тънките, леко стиснати устни изглеждаха като слепени. Беше облечен в строг черен костюм, съчетан с антрацитносива, закопчана догоре риза. Яката притискаше изпъкналата му адамова ябълка, която се движеше нагоре-надолу, докато говореше. Една подробност привлече погледа й — на средния пръст на дясната ръка носеше прекрасен сребърен пръстен във форма на плетеница и вграден удивителен камък с отблясъци на планински кристал. Беше внушителен и изглеждаше прекалено тежък за мършавата му като скелет ръка.
— Вие сте, госпожице, слушаме ви.
Господин Макгроу изрече тези думи полугласно и я прониза с поглед, в който се смесваха жестокост и любопитство. На Окса й прималя, в нея се надигна гнетяща болка. Пое дълбоко въздух, както я беше учила майка й да се отпуска, но с изумление усети, че гръдният й кош не го поема. За частица от секундата лицето й се сгърчи от страх.