— Казвам се Окса Полок…
Отново се опита да вдиша. Най-после струйка кислород!
— Казвам се Окса Полок и обичам астроно…
Дъхът й спря! Тя се ужаси. Напразно се мъчеше да диша. Пак нищо! „Не трябва да се поддавам на емоции!“ Смело се опита да прикрие какво й се случва. Не се получи… Едно огромно мехурче заседна в гърдите й и беше невъзможно да го изкашля. Окса се уплаши и разхлаби вратовръзката на униформата.
— Да, госпожице Полок, мисля, че много добре разбрахме името ви, така че продължете… — подкани я учителят с ясно изразено нетърпение.
Гласът му заглъхваше и достигаше до Окса отдалече. Задушаваше се, а сърцето й биеше лудо като препускащ пришпорен кон. После усети още по-непоносима болка, сякаш някой жестоко я удари право в стомаха. Окса устоя още няколко секунди, но болката и уплахата надвиха тялото и духа й. Огледа се наоколо с надеждата някой да й се притече на помощ, но… Съучениците й я гледаха и сякаш не разбираха отчаянието й. Дори и да разбираха, какво ли можеха да направят? Със сетни сили Окса се вкопчи в ръката на Гус и се строполи на пода.
5
Един ужасен ден
Още от малка Окса си беше създала навик да посещава баба си вечер след часовете. Родителите й винаги бяха заети, а Драгомира винаги беше на нейно разположение! Окса можеше да разчита на нея всяка минута. Двете обсъждаха това-онова или си разказваха как е изминал денят. Понякога и по-важни неща, като тревогите, болките и радостите на Окса. Но тази вечер беше съвършено различна. Когато се прибра след ужасния ден — един от най-злополучните в живота й — завари къщата смълчана и й стана мъчно.
— Мамо? Татко? Тук ли сте? — извика без особена надежда тя.
Захвърли с въздишка чантата си пред стълбището. Не, нямаше ги… Бяха в ресторанта. В разгара на приготовленията! Най-после се озова в разхвърляния и кичозен, но пък толкова гостоприемен апартамент на Драгомира. По навик баба й я затрупа с въпроси:
— Как мина? Разкажи ми, искам всичко да знам!
Беше приготвила любимата й следобедна закуска: пресни малини, дребни сладки и билков чай по домашна рецепта. Сега, когато беше близо до нея, най-сетне можеше да си отдъхне. Отпусна се в любимото си кресло с протрита розова тапицерия, в което обичаше да се свива на кълбо срещу огромната стена, покрита от пода до тавана с рафтове, на които бяха строени буркани, кутии, папки и книги, отнели цял ден на Драгомира да ги подрежда.
— Много добре, бабо, много добре — каза тя с престорен възторг, какъвто въобще не чувстваше.
— А защо тогава лицето ти изглежда ужасно, съкровище? Виждаш ми се изтощена… Още от първия ден ли ви претовариха?
После рязко смени темата.
— Гладна ли си?
— Стомахът ми свири… — отвърна Окса и лакомо захапа вкусна шоколадова бисквитка.
— Яж и даже с пълна уста ми разказвай, толкова съм нетърпелива да науча всичко!
— Ами… Вътре колежът е страшно хубав, невероятен е, ще ти хареса. Класен ни е господин Макгроу, ще ни преподава по математика и физика. Суперстрог, в наш интерес е с него да сме нащрек! Не е приятно…
Настъпи напрегната тишина. Драгомира чакаше продължението.
— И после?
— А освен това, не можех и да си мечтая за нещо по-хубаво — с Гус сме в един клас! Честно казано, доволна съм, нали си представяш… друго особено няма — добави Окса и се опита да прикрие криво-ляво раздразнението си. — Гус и аз се запознахме с едно готино момче. Казва се Мерлин, живее в Лондон от пет години и изглежда супер. И останалите съученици са чудесни, с изключение на едно момиче, което прилича на питбул. Май мозъкът му има само две гънки, не повече.
— Ела… — каза Драгомира, като я наблюдаваше внимателно и не се хвана на привидното й безгрижие.
Взе я за ръка и я заведе до величествено канапе, тапицирано с червено кадифе. Разчисти го на бърза ръка от натрупаните по него вещи.
— Почакай за минутка…
Отиде до огромната етажерка с работен плот от полирано дърво в дъното на апартамента, където се отдаваше на страстта си към ботаниката и лечебните растения. Беше работила като билкар почти трийсет години. После откачи мъничко ключе, което висеше на една от гривните й, и отвори вратичките на библиотека с матирани стъкла. Вместо книги по лавиците се мъдреха стотици флакончета. Избра едно и затвори вратичките.
— Ето от какво ще ти просветне, момичето ми. Това е специално масло за „трудни дни“.
— Но, бабо, денят ми не беше труден…
— Шшт… Нито дума повече…
Окса се подчини, остави баба си ободрително да масажира слепоочията й и се загледа в запалените пръчици, от които се разнасяше мирис на тамян из салона, претрупан с десетки дребни украшения, поставки, масички и дивани, тапицирани с тъмночервено или златисто кадифе. Димът се издигаше нагоре към медальоните от изкуствен мрамор по тавана, а мъчителните мисли продължаваха да витаят в ума й. Чисто и просто Драгомира грешеше: денят не беше труден. Не. Беше направо отвратителен! Все още пресните спомени от първия учебен ден не спираха да я тревожат. Те й се натрапваха безмилостно и я връщаха два часа по-рано, в класната стая…