На другата сутрин той стана злобен. Започна да скача зад дърветата. Да й прави муцуни, да криви устни, да опъва уста и очи с пръсти, да разтваря ноздри, така че можеш да надникнеш вътре и да видиш какво си мисли мозъкът му.
Веднъж тя изпусна подпалките си. Престори се, че се е стреснала от синя сойка.
Той направи движение, сякаш иска да я удуши.
Тя трепна мъничко.
Престори се, сякаш ще я ритне в пищялите и ще я наплюе по бузата.
Тя понесе всичко, без да й мигне окото.
Изплези й се, издаваше странни звуци. Помръдна уши и нея я напуши смях, а накрая не издържа и се разсмя, но бързо оправда смеха си.
— На саламандър седна! Как изпука само!
По обед цялата лудница стигна върха си.
Точно тогава Чарли изскочи пред нея — гол-голеничък!
Старицата едва не падна от изненада! „Чарли!“ — едва не извика.
Чарли тичаше гол нагоре по един хълм и надолу по друг — гол като деня, гол като луната, гол като слънцето, гол като новоизлюпено пиле, краката му се размахваха и шумоляха като крилете на ниско прелитащи птички.
Старицата си държеше езика зад зъбите. Какво можеше да каже? Чарли, иди да се облечеш? Засрами се? Спри? Това ли? Ох, Чарли, Чарли! Господи! Можеше ли да го каже? Е?
Гледаше го как танцува на голямата скала, гол както го е майка родила, как подскача бос, пляска се по коленете, гълта и издува корем, все едно е цирков балон.
Тя затвори очи и започна да се моли.
След три часа се предаде.
— Чарли, Чарли, ела! Имам да ти кажа нещо!
Той се появи като отронен лист. Облечен, слава Богу.
— Чарли — каза тя, загледана към боровете. — Виждам големия десен пръст на крака ти. Ето го!
— Наистина ли?
— Да — много тъжно каза тя. — Като рогата жаба на тревата. А тук, ето го лявото ти ухо, виси във въздуха като розова пеперуда.
Чарли затанцува радостно.
— Ставам видим, ставам видим!
Старицата кимна.
— Ето го и глезена!
— Върни ми и двата крака! — заповяда Чарли.
— Имаш ги.
— Ами ръцете?
— Едната пълзи по коляното ти като дългоножка.
— А другата?
— И тя е плъзнала.
— А тяло имам ли?
— Оформя се идеално.
— Ще ми трябва и глава, за да си ида у дома, бабо.
Да си ида у дома…
— Не! — упорито и гневно отсече тя. — Не, нямаш глава. Никаква глава нямаш!
Щеше да продължи до последния момент.
— Няма глава, няма глава — настояваше тя.
— Нямам ли? — изплака той.
— Да, Господи, да, да, ето ти я и глупавата глава — предаде се най-сетне тя. — А сега си ми върни прилепа с иглата в окото!
Той й го метна.
— Ииии-хааа! — Викът му се понесе из долината и продължи да отеква дълго след като беше побягнал към къщи.
А тя вдигна подпалките с огромна суха умора и тръгна към колибата си, като въздишаше и мърмореше. И Чарли я следваше по целия път — сега наистина невидим, така че можеше само да го чува като паднала борова шишарка или ромон на скрит поток, като шумолене на катеричка в храстите; и по здрач седяха двамата с него, толкова невидим беше само, тя му предлагаше бекон, но той не искаше и трябваше да го яде сама, след което направи някои магии и легна да спи с Чарли, направен от съчки, парцали и камъчета, но въпреки това топъл и неин собствен син, сгушил се в люлеещите майчини ръце… и си говореха сънено за златни неща, докато зората не накара пламъците бавно, бавно да избледнеят…