Тикна в стената щепсела, щракна радиото и със скръстени отзад ръце се заразхожда назад-напред из стаята. От стена до стена. Изведнъж спря и се втренчи в апарата.
„… шестчленната група от Комеди Франсез. Надяваме се, че дотогава и унгарският струнен квартет ще привърши английското си турне, а със сигурност можем да разчитаме — защото получихме вече и обещание за това — на Дино Раджо, когото договорът му го повика за три дни у дома, но той ще бъде отново тук, в Унгария, за откриването на Сегедските празненства. Характерно за интереса, проявен към програмата…“
Сакач изключи радиото, хвана в шепата си чашката с кафе, загледа се през прозореца.
— Сегед — прошепна, — коя ли ще е следващата жертва?
На другия ден, готов за действие, забърза към управлението. Гере го посрещна в лошо настроение. За начало му тикна утринния вестник. Една от вестите бе заградена с червен молив:
„Организаторът на акцията за помощ на индианците, изнемогващи в резерватите, преподобният Саймън Симпъл, след разговорите, водени в Англия в представителството на епископалната църква, си тръгнал за дома към Ню Йорк с редовния полет на «Боинг», за да продължи човеколюбивата си дейност в къщи, в Шеридан (Уайоминг). Малко преди самолетът да се приземи в Ню Йорк, му прилошало и умрял преди медицинската служба на летището да се притече на помощ. За причината на смъртта още няма медицинско заключение.“
— Откъде е тръгнал самолетът? — запита Сакач, като връщаше вестника.
— От Париж През Лондон…
— Списъкът на пътниците?…
Гере се ухили.
— Добър нюх имаш, лъве. Още посред нощ ми телефонираха в къщи. Бях поискал списъка на пътниците от Скотланд Ярд.
— И?
— Там са.
— Там са?
— Той и секретарят му. Правилно предположи, качил се е на самолета в Париж.
— А след четири дни ще бъде отново тук.
— Според известията.
— А бе Лаци, сигурно ли е, че само те са присъствували на всички случаи?
— Сигурно е.
Сакач хвърли въпросителен поглед към капитана. Той продължи:
— Трябва да съберем данни за живота на Раджо. Естествено и на секретаря му.
— Мислиш ли, че…
— Или е Раджо, или секретарят, или и двамата заедно, отде да знам! Неприятното е, че няма нищо сигурно. Възможно е да е фатално съвпадение.
— Ако, ако. Тогава не би било интересно. С усърдна дърварска и безмозъчна работа бихме могли да отсеем престъпника. Само че причината за смъртта е неизвестна! — Гере изчака малко, след това с подигравка в гласа допълни: — Защо те има на света, Имре? Защо си ти всъщност?
— Разбрано, другарю капитан! На тепсия ще ви поднеса причината за смъртта. А надявам се и убиеца. Свободен ли съм?
— Сядай си на задника. Блъскай си по-скоро главата над това, кой е гостът, чиято смърт трябва да предотвратиш в Сегед.
— И ти ли мислиш, че в Сегед…
Гере започна да рови из папките, които се търкаляха по бюрото му.
— Ако приемем, за доказан факт, че не случайността си играе с нас, или с други думи, ако има логическа връзка между личността на Дино Раджо и серията убийства, тогава в Сегед нещо трябва да се случи. Открий необходимия човек. Състави списък на намиращите се в Унгария или очакващите се да пристигнат в близките четири дни в Унгария известни личности. Събери ми данни за Раджо и секретаря му. След три дни очаквам доклад. — Изправи се и с приятелски глас добави: — Върви, Имре, стори чудо. От теб зависи честта на групата. Върви!
Следващият ден на Сакач премина в уморителна и скучна работа. Като се започне от туристическата агенция и се стигне до библиотека „Ервин Сабо“, обиколи пет-шест учреждения. Когато най-сетне се върна у дома уморен като труп, чантата му беше пълна с фотокопия и записки. Последва сортиране и монтаж до полунощ, след това внимателно изчитане на материалите, счетени за важни. След четвъртата чашка кафе, от една страна, имаше усещането, че очите му залепват, от друга — че сърцето му ще изскочи от гръдния кош, а резултатът — е, резултатът беше с малко повече от нищото.
Ето кратката кариера на Раджо:
Появил се е на бял свят през 1929 година в малко калабрийско селце. Първо на учителя по музика му направили впечатление неговият сопран и музикалност и той успял да убеди родителите да заведат детето в Рим. Малкият Дино не се върнал вече в родното си село, завършил училище като държавен стипендиант и същевременно пял в хора на базиликата „Свети Петър“. На тринадесетгодишна възраст, още по време на войната, гласът му започнал да мутира и учителят му препоръчал едногодишна почивка с надеждата, че мъжкият глас на Дино ще се превърна в толкова чудесен тенор, какъвто е бил сопранът му. Един неочакван дифтерит обаче нападнал гласните струни на момчето и само блестящата операция на известния специалист по уши, нос и гърло, професор Дяволо, спасила гласа на Дино. След една година вече наистина пеел, в началото в базиликата „Свети Петър“, а в последствие, след завършване на учението си след войната, веднага го ангажирала Миланската „Скала“, а после сключил договор и с Нюйоркската „Метрополитен“.