— Ах, копелето му с копеле! И сега къде отиваме? На улица „Грейс“ ли?
— На улица „Грейс“ — отговаря Липранзър.
Думите му са толкова тихи, че по гръбнака ми полазват тръпки. Двамата с Лайънел Канили прекарахме няколко вечери там. По-точно сутрини — около три-четири часа. Най-безопасното време за бели.
— Обадих му се — казва Липранзър. — Не е някой бедняк. Има си телефон и всичко. И то на негово име. Няма що, частният детектив Бърман е свършил голяма работа. Както и да е, обадих се на тоя Леон преди час. Казах му, че абонирам за вестници. Отговори, че не го интересува, но когато попитах дали разговарям с Леон Уелс, потвърди.
Нощен светия, помислям си аз, докато караме към града.
— Значи Нощен светия — промърморвам на глас.
С блоковете на улица „Грейс“ се запознах по време на четвъртата ми година като прокурор. Тогава вече бях включен в групата избраници на Реймънд Хорган и той ме определи да водя сложното разследване на „Нощните светии“ от името на полицията и голямо жури. Това настъпление срещу най-голямата улична банда на града бе обявено от Реймънд точно навреме, за да се превърне в шумна реклама на първата му кампания за преизбиране. Идеята му бе много уместна. Негрите гангстери не бяха сред любимците на населението в окръг Киндъл и разгромът им щеше да разсее веднъж завинаги мнението, че Реймънд е мекушав. Разследването на светиите беше първата ми централна роля на сцената на правораздаването, първият случай, когато работех с репортери от двете ми страни. То отне почти четири години от живота ми. Докато Реймънд отново се кандидатира за преизбиране, бяхме предявили обвинение срещу сто четирийсет и седем членове на бандата. Печатът възхваляваше небивалия триумф на Реймънд Хорган, без да спомене, че повече от седемстотин светии си останаха на свобода и продължаваха да си вършат същото.
Зараждането на светиите би могло да послужи като добър материал за дисертация на някой социолог. Отначало те се наричаха „Нощните разбойници“ — малка, не много добре организирана банда в Северния район. Водач им беше Мелвин Уайт — симпатичен на вид американец, с едно безжизнено око, замъглено и блуждаещо, и може би за симетрия на ухото от другата страна — дрънкаща обеца с продълговат тюркоаз. Косата му беше права, щръкнала и разчорлена. Мелвин беше крадец. Отмъкваше части от коли, пистолети, пощенски пратки, разбиваше монетни автомати и задигаше всякакви превозни средства. Една нощ той и трима от приятелите му убиха някакъв арабин, собственик на бензиностанция, който понечил да насочи срещу тях пистолет, докато те изпразвали касата му. Направиха самопризнания за непредумишлено убийство и Мелвин, който дотогава бе посещавал само щатските „младежки лагери“, попадна в Ръдиард. Там той и другите трима срещнали първокласни престъпници, на които се възхищавали. Появи се отново след четири години с кафтан и висящи талисмани и обяви, че е вожд Харукан, глава на Ордена на нощните светии и демони. Още двайсетина младежи с обратни наклонности, облечени точно като него, се заселиха в същия квартал и в рамките на една година започнаха, както те се изразяваха, „да въртят обществена дейност“. Мелвин събра последователите си в един изоставен жилищен блок, който наричаше свой „ашрам19“. В събота и неделя по цял ден, а през седмицата — вечер, проповядваше своята религия с високоговорител. През работните дни учеше желаещите как да крадат.
Отначало се занимаваха с пощата. Светиите имаха свои хора в пощенските станции, и то много. Крадяха не само чекове и билети, но и извлечения от сметки, за да могат да използват фалшиви документи в банките. Харукан притежаваше това, което поради липсата на по-добър термин трябва да наречем усет към принципите на капиталистическата предприемчивост, и вложи печалбите си в изоставени недвижими имоти в Северния район, които обикновено купуваше на безценица. Постепенно Светиите станаха собственици на цели малки жилищни комплекси. Кръстосваха из улиците с големите си коли. Надуваха клаксоните и оглушаваха квартала с гърмящите си уредби. Преследваха момичетата, а момчетата, доброволно или не, превърнаха в бандити. Междувременно Харукан изпъкна като политическа фигура: Светиите раздаваха храна в събота и неделя.
След като се позамогна, Мелвин насочи ордена си към хероина. Цели сгради се превърнаха в преработващи лаборатории. Дипломирани химици смесваха хероина с хинин и млечна захар, а двама здравеняци ги охраняваха с автомати М-16. В друг район шест жени, чисто голи, за да се предотвратят кражби на ценната стока, подготвяха единични дози, запечатани в найлонови пликчета. В квартала, завладян от Светиите, висококачественият хероин се продаваше на сергии по улиците. На вратите на някои гаражи имаше прозорчета, до които белите младежи от предградията можеха да спрат с колите си и да „пазаруват“, а в събота и неделя движението така се задръстваше, че на оживените кръстовища заставаше по някой могул в кафтан и черни очила и със свирка регулираше движението. Един-два пъти вестниците се опитаха да пишат за това, което става, но полицаите не ги подкрепиха. Някои от тях взимаха подкупи, пред което тяхната институция открай време си затваря очите, а тези, на които не плащаха, се страхуваха. Светиите убиваха. Застрелваха, удушаваха, наръгваха с нож, и то, разбира се, главно в спорове, свързани с наркотиците. Но можеха да те очистят и заради дребни различия в мненията, заради това, че не ти е харесала тапицерията на техен автомобил или поради невинно докосване на раменете на улицата. Те владееха район, състоящ се от шест карета; това беше тяхната фашистка арена. Една четвърт от имотите им бяха по улица „Грейс“.