Благодарих на Лу за помощта и се запътих надолу към лабораторията по патология. С лакираните дъбови каси на вратите и излъсканите си коридори сградата прилича, общо взето, на стара гимназия. Пълно е с полицаи — мъже, а тези дни и не малко жени — с тъмносини ризи и черни връзки; сноват напред-назад и си разменят шегички. Хората от моето поколение и социална прослойка не обичат полицаите. Те все ни удряха по главите и душеха за наркотици. Бяха елементарни, прости. Така че когато станах прокурор, между нас съществуваше известно разстояние, което и досега не съм успял да залича. От години работя с тях. Някои ми харесват, но голямата част — не. Повечето имат два недостатъка. Груби са и не са съвсем с всичкия си. Стават свидетели на прекалено много неща. Често завират носове в мръсотията, налага им се. Един петък, преди около месец, се застоях по-дълго в кръчмата и взехме да се черпим с един полицай на име Палучи. Той удари две-три бири с по чашка концентрат и отвори дума за едно сърце, което открил сутринта в найлонова торба. Това беше всичко — само кървящият орган, захвърлен до кофите за боклук в дъното на уличката. Вдигнал го, огледал го и си тръгнал с него. След това обаче се върнал, за да потърси и други части от тялото. „Нищо. Само сърце и толкоз. Изпълних дълга си. Оставих го в управлението и им казах да го пишат сърце от коза“.
Откачени хора. Платени луди. Полицаят вижда заговор и в облачния ден, а кажеш ли му добро утро, те подозира в коварство. Те са едно сурово братство, отгледано от нас самите, което няма вяра никому.
Асансьорът ме отвежда в мазето.
— Здравейте, доктор Кумагаи — поздравявам.
Кабинетът му е непосредствено до моргата, която започва оттук с масите си от неръждаема стомана и с ужасните миризми на отворени перитонеални кухини. През стените чувам свистенето на хирургическия трион. На бюрото на Безболезнения цари пълна бъркотия — купчини вестници, медицински списания, препълнени догоре дървени кутии за входящи и изходящи документи. В ъгъла почти без звук работи малък телевизор, който предава следобеден бейзболен мач.
— Господин Савидж10! Делото трябва да е много важно, а? Дошъл ни е на крака първият заместник.
Безболезнения е странна личност във всяко отношение — японец, висок метър и шейсет, с надвиснали вежди и мустачки, разделени в средата над горната му устна. Енергично човече, което постоянно се движи, кълчи и ръкомаха. Въплъщение на смахнатия учен, само дето в характера му липсва всякаква доброта. Прав е бил онзи, който се е сетил, че Безболезнения ще се чувства най-добре, ако работи с трупове. Не мога да си представя как би се държал с болни. Той е от хората, които те замерят с предмети и те изхвърлят с псувни. И най-малката острота, загнездила се в мозъка му, ще бъде изразена гласно. Както по всичко личи, земното кълбо се е напълнило с такива като него. Не го разбирам. Ако много се напъна, да речем направя и аз опит за псевдотелепатия, на екрана ми излизат само снежинки. Не мога да си представя какво минава през съзнанието му, когато работи, гледа телевизия или ухажва жена. И десет пъти да ми дадат да позная какво е правил миналата събота вечер, ще загубя облога.
— Всъщност дойдох за заключението. Обадил си се на Липранзър.
— Да, да. Тук е някъде. Тоя идиот Липранзър. Иска веднага да си готов с всичко. — Докато търси заключението, Безболезнения действа с две ръце и прехвърля купчините хартия върху бюрото си от едно място на друго. — Значи няма още дълго да си първи заместник, а? Дела Гуардия май ще тегли голям шут на Реймънд Хорган. А? — Поглежда ме очаквателно и се усмихва както винаги, когато прави нещо, което е неприятно за другите.
— Ще видим — казвам. След това решавам и аз да го настъпя. — Докторе, Дилей приятел ли ти е?
— Нико е голяма работа, голяма работа. Нищо не знаеш ти. Работили сме заедно по какви ли не убийства. Бива го, много го бива. Като се изправи в съдебната зала и вземе да громи адвокатите… Ето го! — Хвърля към мен една папка и се навежда към телевизора. — Тоя простак Дейв Паркър! Смръкна кокаин с едната ноздра и взе да удря скапаната топка както трябва.