– Да, брато – каза ми преди няколко дни, – обаче можеш да почнеш да го учиш сега. Хайде бе, брат, за услугата, а?
Помолих надзирателите да го държат под око, макар че го правят и без да им казвам.
Нат идва да ме види веднъж седмично, носи ми един кош книги, които персоналът преглежда, и четиринайсетте долара, които имам право да изхарча всяка седмица в лавката. Давам почти всичките за сладки неща, защото, колкото и да спортувам, храната остава все така отвратителна. С Нат седим на едно малко боядисано подобие на маса за пикник. Тъй като съм при облекчен режим, имам право да докосвам ръката му за няколко секунди и да го прегръщам за добре дошъл и за довиждане. Имаме по един час всяка неделя. На първите две свиждания плака, но постепенно започнахме да се наслаждаваме на срещите си, при което той говори през повечето време, съобщава ми новини от света, разказва ми за работата си и за семейството, а също и последните вицове от Интернет. През голяма част от свиждането се смеем, макар че винаги има моменти на униние, когато говорим за „Траперите“ и поредния им провален мач.
Досега Нат е единственият ми посетител. По много причини би било непредпазливо, ако Ана дойде с него, но тя и без това се държи на дистанция, както през повечето време през последните две години. Освен това нямам голямо желание някой друг да ме вижда тук. В неделя, когато Нат дойде на свиждане, един надзирател на име Грег ме превежда през многобройните врати по коридорите, водещи буквално към светлината.
Затова сега съм страшно изненадан, когато вратата се отваря широко и Торес, надзирателят, който ми помага с ученето на испански, обявява:
– Су амиго1.
– Дръпва се встрани и Томи Молто се навежда, за да мине през ниската врата. Аз лежа и чета роман. Изправям се в леглото, но не знам какво да кажа. Том също мълчи. Застава на вратата и като че ли се чуди защо е тук.
– Ръсти – измънква той и ми подава ръка. – Хубави бакенбарди.
Откакто съм тук, си пуснах брада, главно защото бръсненето в тази тъмнина е рисковано занимание, а и ножчетата за еднократна употреба, които ни дават, като че ли нарочно са затъпени.
– Как я караш? – пита Молто.
Разпервам ръце:
– Кухнята не е много изискана, но поне има рум сървис.
Той се усмихва. Използвам тази шега в много от писмата си.
– Не съм дошъл да злорадствам, ако очакваш това – уточнява прокурорът. – Имаше среща на директори на затвори и прокурори от целия щат, та реших да мина.
– Странно място за срещи.
– Няма репортери.
– Аха.
– Управлението на затворите иска прокуратурата да одобри плана им за предсрочно освобождаване на някои затворници над шейсет и пет години.
– Защото вече не са толкова опасни ли?
– За икономии. Щатът не може да плаща за здравни грижи.
Усмихвам се. Какъв свят. Никой в системата на правосъдието не говори за цената на наказанието. Всеки си мисли, че моралът е безплатен.
– Може би Харнасън е направил по-добра сделка, отколкото си е мислел – отбелязвам аз.
Томи харесва шегата, но свива рамене:
– Мислех, че говори истината.
– Аз също. Горе-долу.
Томи кимва. Вратата на килията още е отворена и Торес чака отвън. За да се настани по-удобно, Томи се е облегнал на стената. Реших да не му казвам, че там се събира влага.
– Както и да е – продължава той, – някои хора смятат, че може и ти да си кандидат за предсрочно освобождаване.
– „Някои хора“? Някой друг освен близките ми?
– В прокуратурата има мнение, че си се признал за виновен за престъпление, което не си извършил.
– Звучи малоумно като всичките ви други теории за мен. Всичките бяха грешни и тази не прави изключение.