— Съжалявам, госпожо Дароу. Май не разбирам…
— Макс никога не говори за работата си. Никога у дома. И бе пенсионер. Тя нямаше никаква причина да се мъкне у нас.
— Коя?
— Не й знам името. Младо момиче. Може би на двайсет.
— Какво искаше?
— Казах ви вече — не знам. Но Макс… когато тя си тръгна… сякаш полудя. Започна да рови из старите книжа.
— Имате ли представа кои по-точно?
— Не, но смятате ли, че това наистина би могло да има отношение към убийството му?
— Да, госпожо. Смятам, че има много общо. Името Клайд Рангор говори ли ви нещо?
— Не, съжалявам.
— Ами Ема Лемей или Чарлс Тали?
— Не.
— Кандис Потър?
Мълчание.
— Госпожо Дароу?
— Това име съм го виждала.
— Къде?
— Върху бюрото му. Там имаше папка. Трябва да беше преди месец. Видях само името Потър. Направи ми впечатление, понеже същото име носи лошият в „Такъв прекрасен живот“44. Спомняте ли си? Господин Потър?
— Знаете ли къде е тази папка в момента?
— Ще я потърся, инспектор Мюз. Ако я открия, ще ви позвъня пак.
Глава 43
В затвора Мат научава как се крадат коли. Или поне си мисли, че се е научил.
През две килии от неговата е затворен тип на име Сол, чието любимо развлечение е да се вози за кеф с крадени автомобили. Много свестен мъж в контекста на затворническия свят. Това е неговият демон — на вид най-безобиден от всички в този свят — но и той успява да му види сметката. Арестуват го, докато се опитва да отмъкне някаква кола още на седемнайсетгодишна възраст. На деветнайсет — пак. При третия случай загубва контрол над колата и убива човек. Понеже е рецидивист, получава до живот.
— Тия истории, дето ги дават по телевизията — казва му той, — са пълна глупост до една. Не ти трябва да разбиваш ключалки. Не използваш никакви инструменти. Нито свързваш разкъсани преди това жици. Всичко това върши работа при най-стари модели. С днешните аларми и блокировки от всякакъв вид подобен подход може само да те загроби.
— Какво правиш в такъв случай? — пита Мат.
— Използваш ключовете на човека. Отключваш като цивилизован мъж и отпрашваш.
Мат прави гримаса на недоверие.
— Толкова ли е просто?
— Не, никак не е просто. Отиваш в някой претъпкан паркинг. Моловете вършат чудесна работа, само трябва да внимаваш за охраната. Гигантските супери са още по-добро място. Намираш местенце, дето не се навъртат много хора. Просто си ходиш покрай колите и прокарваш ръка върху предните гуми и под броните. Хората си оставят най-често ключовете по тези места. Други използват магнити, с които ги лепват под левия праг. Не са много хората, които го правят. Бих казал по един на всеки петдесет. Потрудиш ли се достатъчно, няма начин да не попаднеш на такъв шаран. И айде.
Мат се пита дали затворническата му информация не е остаряла — девет години са това. Върви вече повече от час — първоначално през гората, а сетне по странични улички. Стигнал до булевард „Ливингстън“, той взема автобуса към студентския комплекс „Бъргън“. Пътуването трае час. Мат спи през цялото време.
„Бъргън“ е общински колеж с приходящи. Налице са буквално стотици коли, карани от безгрижни студенти. Охраната на практика е чиста фикция. Мат започва своето издирване. То му отнема почти час, но, както е обещал навремето Сол, усилията му биват възнаградени под формата на бяло субару с наполовина пълен резервоар. Не е зле. Ключовете са скрити в магнитна торбичка под левия калник. Мат се вмъква в колата и поема към Шосе номер 17. Не познава особено добре окръг Бъргън. Може би е за предпочитане да се насочи на север, но той иска час по-скоро да мине по моста „Джордж Уошингтън“. Тръгнал е към Уестпорт, щата Кънектикът.
Когато стига до будката за плащане на пътна такса преди моста, Мат се уплашва, че може да бъде разпознат — стига дотам, че сваля превръзката от главата си и нахлупва намерена на задната седалка шапка за бейзбол с логото на „Ню Йорк Рейнджърс“ — но нищо подобно не се случва. Включва радиото и слуша последователно две различни станции. По филмите винаги прекъсват предаванията със специални емисии, в които дават описания на издирвани лица. Но нито една от двете станции не му посвещава подобна. Всъщност радиото премълчава всичко. Не съобщава нито за него, нито за Макс Дароу или Чарлс Тали.
Трябват му пари. Трябва да спи някъде. Трябват му медикаменти. Болката е държана досега в търпими граници благодарение на адреналина. Той започва да спада. За последното денонощие е спал едва час, а разправиите от предходното също не са му осигурили особено добра възможност за почивка.