Краката на Кими омекват. Сяда. Спомените нахлуват, за да я изгорят като с киселина.
Кандис Потър. Известна по заведенията като Канди Кейн4.
— Какво искате от мен? — пита Кими.
— Разговарях с полицая, който е разследвал убийството. Казва се Макс Дароу. Помните ли го?
О, да. Тя много добре помни стария Макс. Познава го още отпреди убийството. Първоначално той не се натяга много-много. Случаят не е от първостепенна важност. Мъртва стриптийзьорка, без близки. Още едно бездомно куче, премазано на пътя. Това е тя за инспектор Дароу. И тогава се намесва Кими. Танто за танто. Така върви светът.
— Да — казва сега тя. — Помня го.
— Вече е пенсионер. Макс Дароу имам предвид. Каза ми, че знаят кой е убиецът, но нямат представа къде се намира.
Кими усеща очите си да овлажняват.
— Беше толкова отдавна.
— Приятелки ли бяхте с моята майка?
Кими едва успява да кимне. Спомня си всичко съвсем ясно, разбира се. Канди бе повече от приятелка. В този живот не се намират под път и над път хора, на които можеш истински да разчиташ. Канди бе такава — може би дори единствената, откакто собствената й майка умря, когато Кими беше само на дванайсет години. Бяха неразделни, Кими и това бяло маце. Дори понякога си викаха, поне на работа, Пик и Сайърс, като в оня стар филм „Песента на Браян“5. А после, също като във филма, белият приятел умира.
— Беше ли проститутка? — пита момичето.
Кими поклаща глава и тръсва опашата лъжа, която й звучи като света истина:
— Дума да не става.
— Но се събличаше.
Кими не отговаря.
— Не се опитвам да я съдя.
— Какво се опитваш тогава?
— Искам да разбера истината за майка ми.
— Вече няма никакво значение.
— За мен има.
Кими си спомня мига, в който научи. На подиума е за изпълнение на един бавен номер в Тахо пред обедната тълпа — безпросветна гмеж от най-пропадналите типове в историята на човечеството, мъже с кал по ботушите и дупки в сърцата, които стават още по-големи от гледане на голи жени. Не е виждала Канди от три денонощия, но пък Кими все пътува напоследък. И ето че сега, на подиума, дочува слуха. Усеща, че е станало нещо лошо. Моли се да не е замесена Канди. Но тя е.
— Животът на майка ти не бе от леките.
Момичето стои като хипнотизирано.
— Канди все се надяваше, че ще намерим начин да се измъкнем. Отначало разчиташе на някое познанство от заведенията. Някакви мъже щели да ни изведат от тия дупки. Но това са глупости. Няколко момичета опитаха по този път. Не става и не става. Мъжът има нужда от своята фантазия — не от теб самата. Майка ти доста бързо усвои тази истина. Тя бе мечтателка, но с цел пред очите.
Кими млъква с отнесен вид.
— И? — подканва я момичето.
— И тогава оня копелдак я премаза, сякаш е хлебарка.
Момичето се размърдва на мястото си.
— Инспектор Дароу каза, че името му е Клайд Рангор.
Домакинята кимва.
— Спомена и някаква жена на име Ема Лемей. Тя му била нещо като партньорка.
— В някои отношения — да. Само че не знам подробности.
Кими не заплака, когато научи новината. Тя е силна. И прави своята стъпка напред. Рискува всичко, като разказва на инспектор Дароу онова, което знае.
Човек гледа да не се завира между шамарите в тоя живот, но Кими няма да предаде Канди, дори тогава, когато е вече късно да й помогне. Защото заедно с Канди умря и най-доброто в нея самата.
Затова тя говори пред полицията и най-вече пред инспектор Дароу. Който го е направил — а за нея няма съмнение, че са Клайд и Ема — може да й навреди и дори да я убие, но тя няма да се огъне.
В края на краищата Клайд и Ема не тръгват да я преследват. Предпочитат да си оберат крушите по живо по здраво.
Вече десет години оттогава.
Момичето се обажда отново:
— Вие знаехте ли за мене?
Кими свежда утвърдително глава.
— Майка ти спомена, но само един път. Твърде силна болка й причиняваше. Трябва да я разбереш. Канди е била съвсем млада, когато се е случило. Петнайсет-шестнайсетгодишна. Взели са те в мига, в който си се пръкнала на бял свят. Тя дори не знаеше момиче ли си, или момче.
Настава плътна тишина. На Кими й се иска момичето да си тръгне.
— Какво ли е станало с онзи? Клайд Рангор имам предвид.
— Сигурно е мъртъв — отвръща тя, макар да не го вярва. Хлебарки като него не мрат. Те само се завират по-надълбоко в дупката си, за да вредят още.
5
Филм от 1971 година, основан върху истинската история на двама играчи от клуба за американски футбол „Чикаго Беърс“. Пик се сприятелява с чернокожия си съотборник Гейл Сайърс. Връзката им става особено драматична, когато се разбира, че Пик е болен от рак. — Б.пр.