— Пусни вратата — нарежда тя на дебелака.
Той се подчинява и дръпва ръка, сякаш не е негова.
— Извикай полиция — обажда се отново Сингъл. — Кажи, че имаш спешен случай на петия етаж.
Вратата се затваря. Тя натиска бутона. Мат може и да не се зарадва на това, че вика полиция, но сега тя вече е на ход. Кабината простенва и тръгва нагоре. Сингъл има усещането, че с всеки сантиметър нагоре тя прави по два надолу.
Пистолетът е в дясната й ръка. Отдръпнала показалец от спусъка, тя последователно натиска с него бутона за петия етаж. Сякаш това помага с нещо. Сякаш раздрънканата кабина може да прояви разбиране и да ускори своя ход.
Телефонът е в лявата ръка. Бързо набира номера на Мат.
Няма сигнал, направо се включва гласовата поща: „В момента не съм на разположение…“.
Сингъл псува и натиска бутона за изключване. Застава точно срещу цепката, между двете крила, та да излезе още докато не са се отворили напълно. Кабината бипва на всеки етаж — сигнализация за слепи гости — и спира най-накрая със звън.
Тя заема подобна на спринтьор стартова позиция.
Когато крилата започват да се отдръпват встрани, Сингъл им помага с две ръце и се измъква навън.
Вече е в коридора.
Не вижда никого, обаче долавя тропот от стъпки в противоположната посока.
— Стой!
Който и да е бягащият, не се подчинява на заповедта. Тя също не спира. Сингъл спринтира по коридора. Пистолетът е в ръката й, но няма начин да го използва по предназначение.
Колко време? Колко време е изтекло, откак загуби контакт с Мат?
Сингъл чува отварянето на тежка врата по-нататък по коридора. Сто на сто е вратата към евакуационната шахта. Към аварийното стълбище.
Сингъл брои стаите. Когато стига 511, ясно забелязва, че вратата на 515 зее широко отворена.
Сингъл се поколебава какво да стори — да провери стаята, или догони избягалия от нея — но това трае само част от секундата.
Тя тича с пистолет в ръка, заобикаля ъгъла.
Мат е проснат по гръб със затворени очи. Не помръдва. Но не това е смайващото в цялата картина.
Смайващо е присъствието на другия.
Сингъл за малко не изпуска пистолета.
За миг остава като вкаменена, вторачила невярващ поглед пред себе си. Сетне влиза в стаята. Мат продължава да лежи напълно неподвижен. Под главата му се събира локвичка кръв.
Погледът на Сингъл остава прикован върху другия човек в тази стая.
Който е коленичил до проснатия Мат. Лицето му е цяло в сълзи. Очите — зачервени. Сингъл я познава на мига.
— Оливия…
Глава 29
Лорън Мюз излиза от магистралата и спира на паркинга пред „Хауърд Джонсън“. Някаква кола е паркирана на втора линия точно пред входа на хотела.
Същата кола, лексус, видя пред сградата на НЕД преди по-малко от час.
Тук няма място за съвпадения.
Тя приближава колата до входа и докосва пистолета на пояса си. Значката е вече в дланта й. Отзад подрънкват белезниците. Лорън бърза към лексуса. Вътре няма никой. Ключовете стърчат от контакта. Вратата е отключена.
Лорън я отваря.
Това дали е законно? Може и да е. Ключовете ясно се виждат в контакта. Колата е отключена. Тя е дошла да помага. Всичко това прави нещата доста законни, не е ли така?
Придърпва ръкави над китките си, за да направи нещо като ръкавици, та да не остави следи от пръсти. Отваря жабката и се мъчи да разгледа различните хартии там. Не й отнема особено дълго време. Колата е служебна и принадлежи на НЕД. Но от една фактура се вижда, че покупката е направена от името на някоя си Сингъл Шейкър.
Лорън е чувала това име. Момчетата в службата я обсъждат с малко прекалена жар. Разправят, че имала тяло, заради каквото върху екрана изписват от ПРД36 до ЗНП37.
Но какво отношение може да има тя към Хънтър?
Лорън прибира ключовете от лексуса в джоба си — защо да оставя на госпожица Шейкър възможност да се измъкне, без да са си побъбрили преди това? Влиза в хотела и се отправя към рецепцията. Мъжът там диша неравномерно.
— Пак ли сте тук? — пита той.
— Какво значи „пак“?
Това надали е в синхрон с най-правилната тактика на разпита, но за начало не е зле.
— Другите ченгета си тръгнаха преди час заедно с линейката.