Това не е на добро.
Отговарят при второто позвъняване.
Марша казва:
— Радвам се, че се обади.
Ако е била заспала, успява добре да прикрие този факт.
— Сама ли си?
— Кое?
— Искам да кажа… Знам, че децата са там…
— Сама съм, Мат.
— Не искам да любопитствам. Просто да съм сигурен, че не се натрапвам в най-неподходящ момент.
— Не е така и никога няма да бъде.
Това трябва да го успокои, казва си той.
— Ще имаш ли нещо против да преспим при тебе с Оливия тази нощ?
— Разбира се, че не.
— Тя е дълга история, но главното в нея е, че станах жертва на побой…
— Добре ли си?
Болката в главата и ребрата започва отново да се засилва.
— Имам някоя и друга цицина, както и синини, но общо взето ще се оправя. Работата е там, че полицията се тика да ме разпитва, пък не е точно сега моментът за това.
— Това има ли нещо общо с монахинята? — пита Марша.
— Коя монахиня?
Главата на Оливия се обръща рязко към него.
— Днес тук идва следователка от окръжната прокуратура — пояснява Марша. — Трябваше да ти звънна, но си казах, че не е кой знае колко важно. Чакай така, тук някъде й е визитката…
В мозъка на Мат, макар разтресен и наранен, изниква едно име.
— Лорън Мюз — казва той.
— Точно така, тя беше. Каза ми, че някаква калугерка се била обаждала на моя домашен телефон.
— Знам — отвръща Мат.
— Мюз ли ти каза?
— Да.
— Така си и помислих още тогава. Говорехме си за едно-друго и тя забеляза снимката ти върху хладилника, след което веднага започна да разпитва Кайра и мене колко често идваш у дома.
— Не се притеснявай, изяснихме ги тия неща. След двайсет минути сме при тебе.
— Ще приготвя гостната.
— Не си прави особен труд.
— Никакъв труд не е това. Чакам ви след двайсет минути.
Тя затваря.
Сега проговаря Оливия:
— Каква е тази история за монахинята?
Мат й разказва за посещението на Лорън. Лицето на Оливия става дори още по-бледо. Докато приключи с историята, колата е в Ливингстън. По улицата няма ни автомобили, ни пешеходци. Ни една жива душа. Единствените светлини, които струят от къщите, са тези от таблата на алармените инсталации, запалени да плашат крадците.
Оливия вкарва мълчешком колата в алеята на Марша. Мат забелязва силуета на снаха си зад завесите на коридора в долния етаж. Лампата над гаража свети. Кайра е будна. Вижда я да наднича от прозореца. Мат смъква страничното стъкло и махва за поздрав. Тя махва в отговор.
Оливия гаси двигателя. Мат се оглежда в огледалцето. Изглежда ужасно. Лорънс има право. С тази превръзка наистина наподобява войника от „Духа на 76-а“ на Уилард38.
— Оливия…
Тя мълчи.
— Познаваш ли я тази сестра Мери Роуз?
— Може би.
Излиза от колата. Мат прави същото. Външното осветление — Мат и Бърни заедно инсталираха датчиците за движение — се запалва. Оливия заобикаля колата и застава до него. Хваща ръката му и я стисва здраво.
— Преди да кажа каквото и да било — започва тя, — искам да знаеш едно нещо.
Мат чака.
— Обичам те. Ти си единственият мъж, когото съм обичала. Каквото и да се случи от тук нататък, дарил си ме с щастие и радост, каквито не съм допускала, че е възможно да съществуват.
— Оливия…
Тя докосва с пръст устните си.
— Искам само едно нещо от тебе. Прегърни ме сега, в тази секунда, прегърни ме силно, защото не съм сигурна, че след като чуеш онова, което имам да кажа, ще искаш отново да ме прегърнеш някога.
Глава 32
Закарана в участъка, Сингъл използва правото на един телефонен разговор, за да се обади на шефа си Малкълм Сюард, президент на НЕД. Той е пенсиониран агент на ФБР. Открива агенцията преди десет години и успява да натрупа малко състояние чрез нея.
Сюард не е очарован от това късно обаждане.
— Насочила си оръжие срещу човека?
— Нямах намерение да го стрелям.
— Това е силно обнадеждаващо — въздъхва шефът. — Ще се обадя на едно-две места. До един час си вънка.
38
Прочута картина на американския живописец Уилард, известна първоначално под названието „Янки Дудъл“. На нея са изобразени трима неустрашими войници, като този отдясно е с превързана глава и свири на малък духов инструмент, а останалите двама носят барабани. — Б.пр.