— Много си мил, благодаря.
Той протяга и двете си ръце.
— Не можеш ли да направиш нещо с… тази твоя коса?
— Това тук да не е станало клуб „Самотни сърца“?
— Явно не е.
Сградата на Федералната прокуратура се намира през три преки. Влизат в зорко охраняван подземен паркинг. По това време на денонощието в него има твърде малко коли. Асансьорът ги оставя на седмия етаж. Върху стъклото на входната врата личи надпис:
„Федерална прокуратура
Окръг Ню Джърси
Джоан Търстън
федерален прокурор“
Стейнбърг сочи горния и последния ред и отбелязва:
— Нещо като повторение, нали?
Независимо от съсредоточената на това място власт, обстановката е спартанска. Килимът е износен. Мебелировката се е изхитрила да бъде едновременно старомодна и нефункционална. Върху масата се търкалят десетина различни броя на спортно списание и това е всичко. Стените се молят коленопреклонно за пребоядисване. Те са целите в петна и фотографии на бивши федерални прокурори — до един забележителни примери за това, как не бива да се облича човек и как не бива да застава, когато ще го снимат за поколенията.
Няма и помен от секретарка по това време на денонощието. Те чукат и биват пропуснати от електрическа брава във вътрешното помещение на светилището. Тук е значително по-уютно. Всичко изглежда и е съвършено различно, сякаш са преминали през стена, за да попаднат във вълшебен свят.
Завиват надясно и се отправят към ъгловия кабинет. В коридора стои някакъв мъж. Някакъв огромен мъж. Стои безмълвен и неподвижен като двоен хладилник. Стейнбърг подава ръка.
— Здравейте. Аз съм Ед Стейнбърг, окръжен прокурор.
Хладилникът поема ръката му, но с видимо притеснение.
— Кал Долинджър, ФБР. Очакват ви.
Край на разговора. Кал Долинджър не помръдва от мястото си. Те завиват зад ъгъла. Джоан Търстън ги посреща на прага.
Независимо от ранния час, щатската прокурорка Джоан Търстън изглежда като самото съвършенство в божествено скроен бизнес костюм с пепелявосив цвят. Тя е към средата на четирийсетте и в очите на Лорън — изключително привлекателна. Косата й е кестенява, раменете — широки, талията — тънка. Има двама сина — тийнейджъри. Съпругът й работи при Морган Стенли в Манхатън. Притежават шикозна къща в Шорт Хилс, както и вила в Лонг Бийч.
С две думи: Джоан Търстън е всичко онова, което Лорън иска да стане, когато порасне голяма.
— Добро утро — обажда се Търстън и думите прозвучават малко странно, тъй като небето отвъд прозореца на кабинета си е все така мастиленочерно.
Тя стиска здраво ръката на Лорън и я поглежда в очите. Подслажда всичко това с лека усмивка. Прегръща Стейнбърг и го целува бегло по бузата.
— Искам да ви представя Адам Йейтс. Той завежда бюрото на ФБР за района на Лас Вегас.
Адам Йейтс носи току-що изгладен панталон в цвят каки и бледорозова риза, което е може би обичайно за Вегас, но абсолютно неприемливо за място като Нюарк. Обул е мокасини на бос крак, а самите крака са кръстосани прекалено небрежно. У него има нещо, което принадлежи на Стария свят, сякаш преди минута е слязъл от борда на Мейфлауър39. Пепелявосивата му косица оредява прогресивно, скулите са високи, а ледено синкавият цвят на очите внушава на Лорън мисълта, че се дължи на контактни лещи. Одеколонът му ухае на прясно окосена трева.
— Седнете, моля — обажда се Търстън.
Кабинетът й е много просторен. На стената — най-малко биещата на очи от всички — са окачени дипломи и отличия. Целият им вид сякаш казва: „Трябва да ги закача някъде, но не искам да парадирам с тях“. Останалата част от обстановката носи подчертано личен характер. Виждат се снимки на съпруга и децата и всички те изглеждат — каква изненада — великолепно. Даже кучето. Над главата й виси бяла китара с автограф на Брус Спрингстийн. По лавиците е пореден обичайният набор правна литература, гарниран с множество подписани топки за бейзбол и футбол. Все от местни клубове, разбира се. Липсват снимки на самата Джоан Търстън. Не се виждат никакви отличия, капсуловани в прозрачни кубове от стъкло или пластмаса.
Лорън сяда предпазливо. Обикновено го прави върху петите си, за да спечели няколко сантиметра височина, но веднъж прочете статия относно навиците, с чиято помощ една жена съсипва своята кариера, и там изрично бе подчертано, че никога не бива да се сяда върху пета. Изглежда непрофесионално. Обикновено Лорън забравя това правило. Нещо във вида на Джоан Търстън я кара да си го припомни.
39
Корабът, с който през 1620 г. пристигат в Нова Англия сепаратистки настроени жители на колониална Англия. — Б.пр.