Мат вдига поглед.
— Нищо не разбирам. — Лицето й все още е отвърнато от него. — Обещала си нещо на тази Кандис ли?
Тя се усмихва печално.
— Не.
— Кому тогава?
— Казах преди малко. Че не съм те излъгала съвсем. Че е по-скоро като умиране.
Оливия се обръща с лице към него.
— Това съм аз самата. Кандис Потър бях аз.
Глава 35
Когато Лорън се връща в окръжната прокуратура, Бил Донован, един от техническите експерти, посетили кабинета на Сингъл, седи с вдигнати върху собственото й бюро крака, а ръцете му са сплетени зад врата.
— Удобно ли ти е? — любопитства Лорън.
Той пуска широка усмивка.
— О, да.
— Не приличаш ли малко на прословутия котарак, дето излапал прословутото канарче?
Усмивката си остава на мястото.
— Не съм убеден, че „прословуто“ е употребено на място, но пак ще кажа: О, да.
— Какво стана?
Все още с ръце зад тила Донован кимва към лаптопа си.
— Хвърли един поглед.
— В лаптопа ли?
— О, да.
Тя хваща мишката. Тъмният екран оживява. И там, запълвайки го целия, изниква снимка на Чарлс Тали. Той е вдигнал ръка. Косата му е синьо-черна. Върху лицето е изписана закачлива усмивка.
— Това от компютъра на Сингъл Шейкър ли е свалено?
— О, да. Дошло е дотам от мобилен телефон с камера.
— Добра работа.
— Задръж така.
— Какво още?
Донован не престава да се хили.
— Както пеят Бахман Търнър Оувърдрайв41, още нищо не си видяла.
— Какво има още за гледане?
— Натисни клавиша със стрелката. Отдясно.
Лорън го прави. Започва видеоклип. Откъм банята се задава жена с платиненоруса перука. Отправя се към леглото.
Видеото свършва и Донован се интересува:
— Някакъв коментар?
— Само един.
Донован протяга длан.
— Кажи, че съм велик.
Тя плясва с отворена длан неговата.
— О, да.
Глава 36
— Стана около година след запознанството ни — започва Оливия.
Тя крачи из стаята. Цветът се е върнал върху лицето й. Гърбът е по-изправен. Изглежда като да набира сили, докато разказва. От своя страна Мат се опитва да не вниква в чутото — само го попива.
— Бях на осемнайсет, но вече цели две години във Вегас. Много от нас, момичетата, живеехме в стари каравани. Управителят на клуба, един жесток човек на име Клайд Рангор, притежаваше няколко декара земя на десетина километра по магистралата. Истинска пустиня. Той ги загради с мрежа и домъкна отнякъде най-очуканите стари каравани, които можеш да си представиш. И заживяхме в тях. Момичета идваха и си отиваха, но по това време делях караваната с две други. Едното бе ново. Викаха й Касандра Медоуз. Да имаше най-много седемнайсет. Втората бе Кими Дейл. Него ден Кими я нямаше. Клайд ни пращаше от време на време в „командировка“. Събличахме се в някое малко, забутано градче — по три сеанса на ден. Лесно изкарани пари от негова гледна точка. За нас — тлъсти бакшиши, макар Клайд да задържаше по-голямата част за себе си.
Мат се мъчи да овладее чувствата си, но просто няма начин.
— На колко години започна всичко това? — пита той.
— На шестнайсет.
Опитва да не затвори очи.
— Не мога да си представя как е възможно.
— Клайд имаше много връзки. Не знам как точно го правеше, но постоянно намираше изпаднали момичета от най-различни приемни семейства в Айдахо.
— И ти ли си оттам?
Тя кимва.
— Имаха връзки и в други щати. В Оклахома например. Касандра бе от Канзас, ако не се лъжа. Обикновено докарваха момичетата у Клайдови. Той ги снабдяваше с фалшиви документи и ги пускаше да работят. Не е особено трудно. И двамата знаем, че никой не го е еня за съдбата на бедните и онеправданите, но децата поне би следвало да будят симпатия. Ние бяхме само едни намусени тийнейджърки. Без никаква близка душа на света.
Мат кимва с разбиране.
— Разбирам.
— Клайд си имаше приятелка на име Ема Лемей. Тя го даваше нещо като майка за всички нас. Разбирам как звучи това, но като се има предвид всичко, което ни е минало през главите, в състояние бяхме почти да повярваме. Клайд имаше обичай да я пребива от бой най-редовно. Гледаш го — минава наблизо, и в същия миг Ема се сгънала на две. Тогава не го проумявах, но това отношение някак… ни сближаваше всички. Двете с Кими я харесвахме. Всички си говорехме за деня, в който ще се измъкнем на свобода — това бе единствената ни тема за разговори. Разказах на Ема и Кими за срещата ми с тебе. За това, какво означава запознанството за мен. Те ме слушаха. Знаеха, че е невъзможно, че никога не може да се случи, но все пак слушаха.