И Рене, и Анет се притесняваха, че брат им става прекалено разглезен и твърде много тревожи родителите си. Понякога му се караха; имаше няколко наистина големи скандала, но Рони винаги побеждаваше. Той плачеше, извиняваше се и в крайна сметка караше всички да се разсмеят. Самите му сестри често тайно му даваха пари, за да си купува разни неща, които родителите им не можеха да си позволят. В един момент Рони беше разглезено, настоятелно, егоцентрично, ужасно дете — очевидният галеник на семейството, — но в следващия миг, с един замах, успяваше да се наложи на всички.
Семейството му го обичаше безкрайно и той изпитваше същото към тях. И дори когато се караха, те си знаеха, че Рони винаги ще получава това, което иска.
През лятото, след като Рони завърши девети клас, няколко момчета от по-богати семейства решиха да се запишат на летен лагер по бейзбол в един колеж наблизо. Рони също искаше да отиде, но Рой и Хуанита просто не можеха да си го позволят. Той настояваше — това беше рядка възможност да подобри играта си, а може би и да бъде забелязан от някой колежански треньор. В продължение на седмици не говореше за нищо друго, а когато положението изглеждаше безнадеждно, се цупеше мълчаливо. Най-сетне Рой се съгласи и взе заем от банката, за да плати лагера.
Следващият проект на Рон беше да си купи мотоциклет. Рой и Хуанита бяха твърдо против. Преминаха през обичайната поредица от откази, лекции и обяснения, че просто не могат да си позволят такова нещо, което и без това е прекалено опасно, така че Рони обяви, че сам ще си го плати. Хвана се на първата си работа — да разнася вечерните вестници — и спестяваше всеки цент. Когато събра достатъчно за първоначалната сума, си купи мотоциклета и се уговори за месечни вноски с продавача.
Но планът за изплащане излезе от релсите, когато в града пристигна един пътуващ проповедник. Върху Ейда се изсипа „Кръстоносният поход на Бъд Чеймбърс“ — големи тълпи, много музика, интересни проповеди, някакво вечерно забавление. Рони отиде на първата служба, остана дълбоко развълнуван и се върна на следващата вечер с по-голямата част от спестяванията си. Когато пуснаха кутията за събиране на помощи, той изпразни джобовете си. Брат Бъд имаше нужда от още, така че на следващата вечер Рони отново дойде — с останалите си долари. На по-следващия ден събра всички пари в брой, които успя да намери и да вземе назаем, и отново дойде на празника — за още една бурна лекция и още едно дарение, изкарано с пот на челото. През цялата седмица Рони не спря да дава пари и когато „Кръстоносният поход“ най-сетне напусна града, той беше напълно фалирал.
А след това заряза и работата си като пощальон, защото му пречеше на тренировките по баскетбол. Рой успя да събере парите, за да плати мотоциклета.
След като и двете му сестри бяха напуснали дома, Рони привлече цялото внимание на родителите си. Друго, по-малко очарователно дете би им скъсало нервите, но Рони притежаваше неустоима харизма. Тъй като самият той беше топъл, енергичен и щедър по душа, с право очакваше подобна щедрост и от семейството си.
Когато Рони започна десети клас, треньорът по футбол от гимназията „Ейда“ се свърза с Рой и предложи синът му да се запише в по-голямото училище. Детето беше роден спортист; към този момент вече всички в града знаеха, че Рони е изключителен баскетболист и бейзболист. Но Оклахома е футболен щат и треньорът увери Рой, че бъдещето на сина му ще бъде по-светло, ако играе на футболното игрище за „Ейда Кугарс“. Рони беше едър, силен и бърз и скоро щеше да се превърне в първокласен играч, към когото да проявят интерес и професионалните отбори. Треньорът дори предложи да минава с колата си всяка сутрин, за да кара момчето на училище.
Рони сам трябваше да вземе решение по този въпрос — и той избра да остане в „Бинг“ поне за още две години.
Селцето Ашър се намира на магистрала 177 на трийсет километра северно от Ейда. Почти никой не го забелязва. В него живеят под петстотин души, няма истински център, а само две-три църкви, една водна кула и няколко павирани улици, около които са пръснати стари къщи. Единствената му гордост е прекрасното игрище за бейзбол, разположено точно до мъничката гимназия на Дивижън Стрийт.
Както в повечето много малки селища, в Ашър никога не се случва нещо забележително — с едно бляскаво изключение. В продължение на четирийсет години там играеше най-успешният гимназиален бейзболен отбор в цялата страна. Всъщност нито една гимназия, държавна или частна, не е печелила толкова много мачове, колкото местният отбор „Ашър Индианс“.