Всичко започна през 1959 г., когато младият треньор Мърл Боуен пристигна тук, за да поеме западналия отбор — през 1958 г. те не бяха спечелили нито един мач. Но нещата бързо се промениха. След три години „Ашър Индианс“ за пръв път спечелиха щатската купа. Щяха да спечелят още десетки като нея.
По някаква неясна причина в щата Оклахома има университетски шампионат по бейзбол не само през пролетт, но и през есента. В него обаче могат да участват само отбори от учебни заведения, които са твърде малки, за да поддържат футболен отбор. За треньора Боуен не беше нещо необичайно да печели щатската титла през есента, а после да я вземе отново през пролетта. По време на забележителната им серия от победи „Ашър“ достигнаха до щатските финали цели шейсет пъти поред — трийсет години без прекъсване, всяка есен и всяка пролет.
За четирийсст години отборите на треньора Боуен спечелиха 2115 мача, загубиха само 349, донесоха у дома четирийсет и три купи от щатското първенство и изпратиха десетки играчи в по-големи университетски отбори. През 1975 г. Боуен беше обявен за най-добрия училищен треньор в страната, а градът му се отблагодари, като нарече бейзболното игрище на негово име и го ремонтира. През 1995 г. той отново получи същата награда.
— Заслугата не е моя — казваше той скромно, като гледаше биографията си. — Децата направиха всичко. Самият аз не съм отбелязал нито една точка.
Вероятно е така, но точките със сигурност бяха отбелязани под неговото ръководство. Още през август, когато температурите в Оклахома често доближаваха четирийсет градуса, треньорът Боуен събираше малкия си отбор и започваше да планира похода към следващия трофей в първенството на щата. Учениците, от които можеше да избира, никога не бяха много — паралелките в „Ашър“ бяха по двайсетина деца, половината от които момичета — и отборите му обикновено бяха по дванайсет души, включително и по някой осмокласник с обещаващи умения. За да бъде сигурен, че никой няма да се откаже, първата работа на треньора беше да раздаде униформи на всички играчи. Всеки, който искаше, можеше да остане в отбора.
А после той се заемаше да ги тренира по три пъти на ден. Упражненията бяха повече от сериозни — цели часове физическа тренировка, спринтове, бягане до базите, непрекъснато аповтаряне на основните положения. Кредото на треньора беше упорита работа, силни крака, отдаденост на каузата и най-вече спортсменство. Никой играч на „Ашър“ не спореше със съдиите, не хвърляше каската си на игрището, когато се ядоса, и не предизвикваше съперниците си. Отборът на Ашър никога не побеждаваше по-слабите си противници с повече точки, отколкото е необходимо.
Треньорът Боуен изобщо се стараеше да избягва по-слабите противници — особено през пролетта, когато сезонът беше по-дълъг и той имаше повече възможности да избира. „Ашър“ се прочу с това, че избира за противници по-големи училища и ги побеждава. Редовно биеха „Ейда“, „Норман“ и гигантите от училищата в Оклахома Сити и Тълса. Докато славата на „Ашър“ растеше, тези отбори сами предпочитаха да идват в градчето, за да играят на изрядно поддържаното от самия треньор игрище. Най-често, когато си тръгваха, в автобуса им цареше мълчание.
В отборите на Боуен цареше дисциплина. Според някои критици там имаше безкомпромисна цедка за играчи. „Ашър“ се превърна в магнит за сериозните спортисти с големи мечти, така че беше неизбежно Рони Уилямсън рано или късно да стигне дотам. По време на летния лагер той се запозна и се сближи с Брус Либа от Ашър, вероятно най-добрия играч в региона след самия Рони. Двамата станаха неразделни и скоро започнаха да обсъждат как ще играят последната си година гимназиален бейзбол заедно, в Ашър. Около игрището „Боуен“ се навъртаха повече селекционери от големи отбори — както от университетски, така и от национални. Имаше и отлична възможност да спечелят щатската купа през есента на 1970 г. и през пролетта на 1971 г. Рон трябваше да се премести няколко километра, за да попадне в светлината на прожекторите.
Смяната на училището означаваше да се наеме квартира в Ашър — огромна жертва от страна на родителите му. Парите никога не им достигаха, а Рой и Хуанита трябваше да пътуват всеки ден до Ейда, за да ходят на работа. Но Рони беше твърдо решен. Беше убеден, както впрочем и повечето бейзболни треньори и селекционери в региона, че след като завърши гимназията, ще го повикат в по-голям отбор. Мечтата му да играе в професионалната лига беше на една ръка разстояние — просто трябваше да се протегне, за да я улови.