Решиха, че са гладни, така че Уест спря пред едно кафене в центъра, което се казваше „Вафлата“. И двамата си поръчаха нещо от менюто за закуска. Уест плати сметката; беше платил и напитките в „Лампата“. Самият той беше ходил първо в „Харолдс“ — друг клуб, където беше търсил някакви колеги. Вместо тях беше срещнал Гор, който от време на време работеше там като барман или диджей. Двамата почти не се познаваха, но когато Гор беше помолил Уест да го закара до „Лампата“, той нямаше как да му откаже.
Самият Уест имаше щастлив брак и две малки дъщери и обикновено не стоеше до късно в баровете. Искаше да се прибере, но Гор му беше увиснал на врата и му излизаше все по-скъпо с всяка изминала минута. Когато напуснаха кафенето, Уест го попита къде иска да го закара. В къщата на майка му, отвърна Гор, на Оук Стрийт, само на няколко пресечки на север оттам. Уест познаваше добре града и подкара в тази посока, но преди да стигнат до Оук Стрийт, Гор изведнъж промени решението си. След като се беше возил в колата на Уест в продължение на няколко часа, сега изведнъж му се прииска да повърви пеша. Беше студено, температурата продължаваше да пада и духаше леден вятър. Над града се спускаше студен атмосферен фронт.
Спряха до баптистката църква на Оук Стрийт, недалеч от мястото, където според Гор живееше майка му. Той скочи от колата, благодари за всичко и тръгна пеша на запад.
Църквата беше на километър и половина от апартамента на Деби Картьр.
Майката на Гор всъщност живееше в другия край на града, твърде далеч от църквата.
Около 2:30 ч. през нощта Джина Виета беше в апартамента си с няколко приятели и проведе два много необичайни телефонни разговора, и двата с Деби Картър. Първшя път Деби помоли Джина да дойде да я вземе с колата си, защото някакъв човек бил в нейния апартамент и я притеснявал. Джина попита кой е той. Но разговорът прекъсна, чуха се приглушени гласове и звуци от борба за телефонната слушалка. Джина с право се притесни и си помисли, че молбата на Деби е странна. Деби си имаше собствена кола, олдсмобил модел 1975-а, и със сигурност можеше да отиде сама където си поиска. Докато Джина бързешком излизаше от апартамента си, телефонът отново звънна. Пак беше Деби, която този път каза, че си е променила решението, всичко при нея било наред и нямала нужда от нищо. Джина пак попита кой е при нея, но Деби смени темата и не пожела да спомене името му. Помоли Джина да й се обади сутринта, за да я събуди, така че да не закъснее за работа. Тази молба също беше странна — Деби никога преди не беше искала такова нещо.
Джина се накани да отиде с колата си при Деби, но после размисли. Самата тя имаше гости. Беше много късно. Деби Картър можеше да се грижи сама за себе си, а ако беше с мъж, тя не искаше да им пречи. Така че Джина си легна и забрави да се обади на Деби след няколко часа.
Около 11 ч. сутринта на 8 декември Дона Джонсън мина покрай апартамента на Деби и реши да се отбие. Двете бяха добри приятелки в гимназията, преди Дона да се премести в Шоуни, на един час път от града. Сега беше дошла да се види с родителите си и с приятели. Докато се качваше на бегом по тясното стълбище към входа на Деби над гаража, тя осъзна, че стъпва по счупени стъкла, и забави крачка. Малкият прозорец на вратата беше разбит. Кой знае защо, Дона първо си помисли, че Деби е забравила ключовете си вътре и е трябвало да счупи прозореца на собствената си врата, за да си влезе. Почука на вратата. Отговор нямаше. Тогава тя чу музика от радио вътре. Завъртя топката и откри, че вратата не е заключена. Още щом прекрачи прага, разбра, че нещо не е наред.
В хола цареше хаос — по пода бяха разхвърляни възглавници от канапето, навсякъде имаше дрехи. На стената отдясно с някаква червена течност беше надраскано „Сега ще умре и Джим Смит“.
Дона извика Деби по име; отговор нямаше. Тя беше идвала веднъж в апартамента на приятелката си, така че бързо се отправи към спалнята, като продължаваше да я вика по име. Леглото беше преместено, а завивките бяха паднали. Дона видя крак, а после и самата Деби на пода от другата страна на леглото — просната по очи, гола, окървавена, с някакъв надпис на гърба.
Дона замръзна от ужас. Неспособна да помръдне, тя се вторачи в приятелката си в очакване да види как си поема дъх. Помисли си, че може би сънува.
Отстъпи назад и влезе в кухнята, където на една бяла масичка видя още думи, надраскани от убиеца. Изведнъж си помисли, че той може би все още е тук, хукна навън и затича към колата си. Бързо подкара към един магазин в края на улицата, където намери телефон и се обади на майката на Деби.
Пеги Стилуел чу какво й се говори, но не можа да повярва на думите. Дъщеря й лежала гола на пода, окървавена и неподвижна. Тя накара Дона да повтори това, което беше казала, после хукна към колата си. Акумулаторът не работеше. Трепереща от ужас, тя се върна в къщата и се обади на бившия си съпруг Чарли Картър, бащата на Деби. Преди няколко години се бяха развели със скандал и рядко разговаряха.