Тогава името на Рон Уилямсън за пръв път се появи в разследването.
Два дни по-късно полицията разпита Ноел Клемънт — един от първите, които се бяха явили доброволно в управлението, за да дадат отпечатъци от пръсти и проби от косата си. Клемънт разказа как Рон Уилямсън наскоро ходил в апартамента му, като според него търсил някой друг. Уилямсън влязъл, без да почука, видял една китара, взел я и подел разговор с Клемънт за убийството на Картър. По време на разговора Уилямсън казал, че когато видял полицейските коли в квартала на сутринта след убийството, предположил, че са дошли за него самия. Казал, че в Тълса се е забъркал в неприятности и се опитвал това да не се повтори в Ейда.
Беше неизбежно полицията да стигне до Рон Уилямсън; всъщност беше по-скоро странно, че им трябваха цели три месеца, за да се сетят да го разпитат. Някои от полицаите, включително Рик Карсън, бяха отраснали заедно с него, а повечето си спомняха за Рон от времето, когато беше играл бейзбол за гимназиалния отбор. И през 1983 г. той си оставаше най-известният играч на Ейда. Когато беше подписал договор с „Оукланд Ейс“ през 1971 г., мнозина от жителите на Ейда, включително и самият Уилямсън, си бяха помислили, че нищо чудно именно той да се окаже следващият Мики Мантъл — следващият велик играч, роден в щата Оклахома.
Но дните на бейзболната му слава отдавна бяха отминали и сега в полицията го познаваха по-скоро като безработен лентяй, който дрънка на китара, живее с майка си, пие твърде много и се държи странно.
Имаше няколко акта за шофиране в нетрезво състояние, един арест за хулиганска проява на обществено място и лоша репутация, която си беше изградил в Тълса.
2
Рон Уилямсън беше роден в Ейда на 3 февруари 1953 г. като първи син и последно дете на Хуанита и Рой Уилямсън. Рой работеше като търговски пътник към компанията за домашни потреби „Роули“. Хората бяха свикнали да го виждат да се мъкне по тротоарите с костюм и вратовръзка и тежкото си куфарче с хранителни добавки, подправки и кухненски продукти. Джобовете му винаги бяха пълни с бонбони за децата, които го посрещаха с нетърпение. Беше трудна професия — през деня се изтощаваше физически, вечер с часове описваше продадената стока. Комисионите му бяха скромни и малко след като се роди Рони, Хуанита също започна работа в болницата в Ейда.
Тъй като и двамата му родители работеха, за Рони някак естествено започна да се грижи дванайсетгодишната му сестра Анет. Тя нямаше абсолютно нищо против. Хранеше го, къпеше го, играеше си с него и го глезеше — Рони беше като някаква чудесна играчка, която й бяха подарили. Когато не беше на училище, Анет гледаше малкото си братче, а освен това чистеше къщата и приготвяше вечерята.
Рене, второто дете в семейството, беше на пет, когато се роди Рон, и въпреки че нямаше желание да се грижи за него, скоро му стана другарче в игрите. Анет нареждаше и на нея и когато пораснаха, Рене и Рони често се съюзяваха срещу по-голямата си сестра в ролята й на настойничка и майка.
Хуанита беше дълбоко вярваща християнка и упорито се грижеше цялото й семейство да бъде в църквата в недеря ш сряда и всеки друг път, когато имаше служба. Децата никога не отсъстваха от неделното училище, от църковното училище през ваканцията, от летните лагери и сбирките на църквата и дори бяха поканени на няколко сватби и погребения. Рой не беше толкова силно вярващ, но се придържаше към строга дисциплина в личния си живот: редовни посещения в църквата, абсолютно никакъв алкохол, хазарт, ругатни, карти или танци и пълна отдаденост на семейството. Той държеше правилата да се спазват и не се колебаеше да свали колана си и да отправи сурови заплахи, та дори и да шляпне един-два пъти за назидание единствения си син, обикновено отзад.
Семейството посещаваше Първа петдесятна църква, където се събираше енергично паство, което спазваше и духа, и буквата на Евангелието. В тази църква вярваха в постоянната молитва, в непрестанното поддържане на тясна лична връзка с Христа, в предаността към църквата и всички страни от работата й, в прилежното изучаване на Библията и в топлите чувства към останалите членове на паството. Богослуженията не бяха за скромните и плашливите — имаше силна музика, пламенни проповеди и емоционално участие от страна на вярващите, което често включваше говорене на непознати езици, спонтанно лекуване със силата на Светия Дух и изобщо пълно отваряне към шумното изразяване на всички емоции, които Светият Дух вселяваше в следовниците си.