Стефан Червенков
Невинност
Нощта край блатата обикновенно е спокойна, изпълнена с нежната музика на цикадите и досадното жабешко квакане. Но тази нощ буботенето на мощни двигатели огласяше тресавището. Тъмни забързани мъже разтоварваха варели от спрелите камиони и ги мятаха в тъмната лепкава вода на блатото. Мъжете бяха облечени като служители на някоя фирма за чистото, на камионите пишеше „Траш Саут Америкън“, а варелите бяха едноцветни и безлични. Но странно бе че мъжете действаха толкова бързо, че си козируваха, че във всеки от камионите имаше скрито оръжие, странни бяха и жълтите знаци за биологична опасност прозиращи под набързо намазаната сива боя на варелите. Големите метални тела с глух плясък потъваха в мократа бездна, понасяйки към калното дъно и своите тайни.
Мъжете скоро свършиха своята работа, натовариха се на камионите и заминаха в тъмнината, без да забележат че един от варелите е спукан и незнайното му, бълбукащо съдържание се смесва с блатната вода. Те бяха невинни…
Животът на Джес беше наистина нещастен. Гладът и мизерията, болката и студа го преследваха от момента на раждането му. Може би Джес щеше да намери изход ако прекъснеше сам своето жалко съществуване, но не можеше — Джес бе бездомно куче и мислите в главата му не бяха толкова сложни. Слаб и недохранен, болен и страхлив той обикаляше сам из пустоща странящ дори от себеподобните си, които виждаха в него само плячка.
Днес обаче денят бе добър за бездомният пес. Джес отиде до блатото с надеждата да хване няколко жаби, неприятен но достъпен пълнеж за празния му стомах, но намери нещо по-добро. Животното приличаше на бобър, но прекалено едър и със странни зъби и нокти, необичайни костни остриета стърчащи на необичайни места по тялото на гризача. Освен това, бобъра беше съвършенно мъртъв. Джес заръфа мокрото студено тяло, пълнейки беззъбата си уста с кървави късове месо. Да, денят наистина бе добър за Джес…
…Нещо се бе променило. Кучето от ден на ден се чувстваше все по-добре, по-силно, по-бързо, но и по-гладно. Старите рани зарастваха, очите и носът му усещаха присъствието на живот на огромно разтояние, наново поникналите зъби отнемаха живота с лекота, а малкият мозък изпитваше удоволствие от ловуването, от страха на плячката. Вчера Джес се бе сблъскал с вълк. Горският хищник тъкмо се бе заловил с трупа на мършав заек когато кучето се появи. Вълкът никога досега не бе виждал толкова едро куче, с така странно светещи зелени очи, но въпреки това реши да се бори за трудно уловената си плячка. Двата звяра заобикаляха в кръг, ръмжаха и се блещеха, наострили козината на мощните си вратове и извадили на показ острите си зъби. Вълкът се хвърли напред стремейки се да докопа със зъби гърлото на противника си, но кучето се дръпна в последния момент, захапвайки на свой ред. Горският хищник се дръпна настрани подготвящ следващата си атака, но почувства странна слабост. Краката му изненадващо отказаха и звярът падна по корем, губейки силата все по-бързо. Последното което видя бяха челюстите на кучето обагрени с собствената му изтичаща кръв.
Джес имаше двойна порция този ден и това бе добре — кучето продължаваше да расте, да заяква, а жилите му се изпълваха с все по-бясна омраза. Но кучето беше невинно...
…Мини-бусчето се носеше по прашният път с цялата скорост на изтощеният си стар двигател.
— Гив ми алллл ю ловииинннн… — пееше Стив пригласяйки на радиото. Стив знаеше че не умее да пее, именно затова се дереше с цяло гърло, дразнейки останалите.
— Стиви млъкни, предупреждавам те — изпищя Вероника. Много и се искаше да прекара почивните дни с приятелите си, особенно със Стив които беше толкова сладък — само да не пееше.
— А си изпял още една дума, а довечера си си легнал самичък, сериозна съм!!!
Стив огледа Вероника от горе до долу — леле майко мила заслужаваше си гледката. Гъстата кестенява коса се спускаше като покров над сладкото синеоко личице, изящната чувствена шия, големите гърди с палави розови зрънца напиращи под зелената и блузка, дългите силни бедра между които…Стив въздъхна и превкючи станцията. На новата радио вълна неизвестен рапър се оплакваше от живота в гетото. „Майната ти“, помисли си Стив. „Оплакваш се от живота си, а? Но бас фащам че караш порше и не си знаеш парите“.
— К’во се сдуха бе брат? — обади се Майк от задната седалка. Двамата бяха приятели от години и заедно бяха преживели какво ли не. — Не се сдухвай че ще загубиш баса.
— Какъв бас? — хитро попита Ивон, приятелката на Майк. Тя беше доста грозновата, но споделяше страста му към бруталния дет метъл, затова той я търпеше.
— Да, какво ли ще правите вие двамата с невинните момичета? — изхили се Роб, последният член на компанията. Робърт бе най-близкият приятел на Вероника, почти нейн брат. „Или сестра“ мрачно си мислеше Стив. Роби беше свестен, само дето се бе родил хомосексуалист. „Не бе, Роб е пичага, само не му обръщай гръб“ — така говореха за Робърт Голдсмит когато не беше наблизо.