Връщането на либидото към фантазиите е преходна степен по пътя на симптомообразуване, която трябва да бъде обозначена по-специално. К. Г. Юнг й е дал много подходящо име — интроверсия, но нецелесъобразно е придал на този термин и друго значение.41 Ще кажем само, че интроверсията означава отдалечаване на либидото от възможностите за реално задоволяване и допълнително запълване с либидо на безобидните до този момент фантазии. Интровертираният човек все още не е невротик, но той се намира в неустойчиво положение. При най-малка промяна на съотношението на силите у него ще се развият симптоми, ако не намери други пътища за освобождаване на натрупалата се либидинозна енергия. Нереалният характер на невротичното задоволяване и пренебрегването на разликата между фантазия и действителност вече са предопределени с настъпването на интроверсията.
Навярно сте забелязали, че в хода на последните си разсъждения въведох един нов фактор в етиологичната верига — количеството, размера на разглежданите енергии. Ще ни се наложи оттук нататък винаги да се съобразяваме с този фактор. Няма да минем само с качествения анализ на етиологичните условия. Или с други думи, само динамичното разбиране на тези душевни процеси не е достатъчно, нужна е и икономическа гледна точка. Трябва да споменем, че между тези две тенденции не възниква конфликт, преди да е достигната определена степен на зареденост с енергия, макар съдържателните условия отдавна да са налице. Точно така и патогенното значение ,на конституционалните фактори зависи от това, доколко в конституцията един частичен нагон е заложен повече, отколкото друг. Можем дори да си представим, че конституциите на всички хора са еднакви в качествено отношение и се различават само по тези количествени съотношения. Не по-малко решаващ количественият фактор е и за способността за съпротива срещу невротичното заболяване. Това зависи от факта, какво количество неизползувано либидо човек може да остави свободно и каква част от своето либидо той е способен да отклони от сексуалното за целите на сублимирането. Крайната цел на душевната дейност, която може да бъде описана качествено като стремеж към получаване на удоволствие и избягване на неудоволствието, от икономическа гледна точка според нас се изразява в задачата да се справим с действуващото в душевния апарат количество възбуда (маса на дразненето) и да не допуснем застой, предизвикващ неудоволствие.
Ето какво исках да ви кажа за симптомообразуването при неврозите. Но искам още веднъж да подчертая, че всичко, което споделих тук, се отнася само до образуването на хистеричните симптоми. При натрапчивите неврози — макар че основното се запазва — много неща ще бъдат различни. Противоположностите по отношение на изискванията на нагоните, за които стана въпрос и при хистерията, при натрапчивите неврози излизат на преден план и преобладават в клиничната картина благодарение на т.нар. „реактивни образувания“. Подобни и още по-значителни отклонения, откриваме при другите неврози, при които изследванията върху механизмите на симптомообразуването са още съвсем незавършени.
Преди да приключим сега, искам за малко да насоча вниманието ви върху една страна от живота на фантазията, която е достойна да привлече вниманието ви. От фантазията към реалността има обратен път и това е… изкуството. В основата си човекът на изкуството също е интровертиран субект, който се намира много близо до неврозата. В него се блъскат извънредно силни нагони, той иска да завоюва почит, власт, богатство, слава и любовта на жените. Но му липсват средства да задоволи тези стремежи. Затова той, както и всеки незадоволен човек, се отвръща от действителността и съсредоточава целия си интерес, както и своето либидо, върху желаните образи от своята фантазия, откъдето би могъл да се открие пътят към неврозата. Необходимо е да се съчетаят много условия, за да не се стигне до такъв край. Известно е, че именно хората на изкуството много често страдат от частично понижена дееспособност вследствие на неврози. Вероятно тяхната конституция се характеризира с голяма способност за сублимация и известна нестабилност на изтласкванията, решаващи този конфликт. А обратния път към действителността човекът на изкуството намира по следния начин. Той не е единственият, който води фантазен живот. Междинното царство на фантазията е общопризнато и всеки, който страда от лишения, очаква от него облекчение и утеха. Но за хората, които нямат склонност към изкуство, възможността да черпят наслада от изворите на фантазията е много ограничена. Неумолимостта на изтласкванията ги принуждава да се задоволяват с оскъдните сънища наяве, които могат да останат и съзнателни. Но ако някой е истински човек на изкуството, тогава той разполага с много повече. Първо, той така може да обработи своите фантазии, че те губят всичко твърде лично, отблъскващо другите хора, които по този начин също могат да им се наслаждават. Освен това той успява да ги смекчи дотолкова, че да не издават лесно произхода си от забранените източници. Той притежава също така загадъчната способност да придаде на определения материал форма, докато той стане вярно отражение на неговата фантастична представа и след това умее да извлича от това отражение наслада, която поне временно да надмогне и отстрани изтласкванията. Ако е способен да направи всичко това, той дава и на другите възможност да намерят утеха и облекчение от недостъпните за тях самите източници на наслада в несъзнаваното, успява да спечели благодарността и възхищението им и така, благодарение на фантазията си, постига онова, което първоначално е имал само във фантазията си — почит, власт и любовта на жените.
41
Юнг въвежда представата за двата основни психологически типа: интравертния и екстравертния. Те се различават по насочеността на своето либидо, което Юнг е „десексуализирал“, разбирайки под термина „либидо“ не половата енергия, а психичния нагон. Интровертираният тип се отличава с насоченост към своя вътрешен свят, а екстравертът — към външния.