При по-нататъшни разсъждения трябва да признаем, че схващането за реалния страх като разумен и целесъобразен се нуждае от основно преразглеждане. Единственото целесъобразно поведение при наближаващата опасност е трезвата оценка на собствените сили в сравнение с размера на заплахата и вземането на решение какъв начин на поведение има най-големи изгледи за успех — бягството, отбраната или може би дори нападението. Но тук страхът не играе никаква роля; всичко казано би се осъществило по същия начин, дори вероятно по-добре, ако нещата не водеха до възникването на страха. Виждате също така, че прекалено силният страх е крайно нецелесъобразен, парализира всякакво действие, включително и бягството. Обикновено реакцията срещу опасността се изразява в смесица от страхов афект и отбранително действие. Изплашеното животно бяга, но целесъобразното тук е бягството, а не уплахата.
И така, възниква изкушението да се твърди, че проявата на страха никога не е нещо целесъобразно. Може би за по-правилното разбиране ще помогне един подробен анализ на ситуацията на страха. Първото нещо в нея е готовността за опасност, която се изразява в повишено сензорно внимание и моторно напрежение. Тази готовност несъмнено трябва да се признае за голямо предимство, нейното отсъствие може да има сериозни последствия. От нея произлиза, от една страна, моторното действие, отначало бягство, на по-висока степен активна защита, а от друга — това, което усещаме като състояние на страх. Колкото повече страхът се ограничава до зачатъчна форма, до сигнал, толкова по-гладко страховата готовност преминава в действие, толкова по-целесъобразен е целият процес. Поради това състоянието, което наричаме страх, или готовност за страх (Angstbereitschaft)51 ми се струва целесъобразно, а развитието на чувството за страх — нецелесъобразно.
Избягвам да се спирам по-подробно на въпроса дали думите „страх“, „боязливост“ и „уплаха“ в нашия език имат еднакво или различно значение. Само предполагам, че „страхът“ (Angst) се отнася до състоянието и не изразява вниманието към обекта, докато „уплахата“ (Furcht) насочва именно към обекта. Напротив, „ужасът“ (Schreck) като че ли има особен смисъл, а именно — подчертава действието на опасността, когато не е имало готовност за страх. Така че би могло да се каже, че чрез страха човек се защитава от ужаса.
Не може да ни убегне съществуващата известна многозначност и неопределеност на употребата на думата „страх“. Под страх в повечето случаи се разбира субективното състояние, в което хората изпадат благодарение на усещането за „развитие на страха“ и го наричат афект. Какво представлява афектът в динамичен смисъл? Във всеки случай — нещо много сложно. Първо, афектът включва определени моторни инервации или оттичания на енергия, второ, известни усещания, при това имащи двояк характер: възприятия, които се състоят от моторни действия и непосредствени усещания за удоволствие и неудоволствие, придаващи на афекта неговия, както се казва, основен тон. Но не мисля, че това изброяване би засегнало по някакъв начин същността на афекта. При някои афекти може да се проникне по-дълбоко и да се види, че ядрото, което обединява посочената група, е повторение на някакво определено значително преживяване. То би могло да бъде много ранно впечатление от много общ характер, което трябва да се отнесе не към доисторическия период на индивида, а на вида. С други думи, афектното състояние е устроено по същия начин, както и хистеричния пристъп, то също представлява остатък от спомен. По такъв начин хистеричният пристъп може да бъде сравнен с отново образувания индивидуален афект, нормалният афект — с изразяване на обща хистерия, придобила наследствен характер.
51
В съвременната психологична литература за обозначаването на това понятие се употребяват термините „тревога“, „разтревоженост“.