Тя отново се потопи, напипа Рога и пак се показа. Диваците вече бяха забелязали раненото водно животно. И, разбира се, не можеха да не видят и нея самата. Разнесоха се викове и започнаха да си я сочат един на друг с пръст. След малко към нея полетяха копия, които с малко не я достигнаха. Но ставаше ясно, че няма да й бъде позволено да се измъкне. Четирима мъже се плъзнаха по брега във водата и заплуваха към нея.
Тя хвърли Рога на брега и започна да се катери по него, помагайки си с нокти. От тази страна преследвачите й не можеха да я подгонят яздейки. Големите ездитни животни никога не биха могли да преплуват канала. Анана разчиташе, че ще има значителна преднина. Но когато най-сетне изпълзя на далечния бряг видя, че раните й са по-дълбоки, отколкото бе предполагала. Кръвта се стичаше по краката й. Беше немислимо да бяга на каквото и да е разстояние в това състояние.
И все пак… Тя взе секирата в едната си ръка, а ножа в другата. Първият излязъл на брега, падна обратно с разцепен череп. Вторият сам се хвърли обратно, отървавайки се само с два пръста по-малко. Другите сметнаха, че е най-разумно да се оттеглят. Върнаха се назад във водата, разделиха се и заплуваха в противоположни посоки. Щяха да излязат на брега едновременно, а тя можеше да атакува само един човек. Той щеше да скочи обратно във водата, а партньорът му щеше да я нападне в гръб.
В този момент към нея заплуваха още десетима. Няколко от тях бяха на стотина крачки нагоре по течението, останалите на стотина крачки надолу. Нямаше никакъв шанс да избегне обграждането. Единственото което можеше да опита, бе да избяга към планините от тази страна на канала. А непреставащата загуба на кръв правеше невъзможно да опита дори това.
Затова сви рамене, съблече разкъсаната си риза, накъса я на ленти и обви с тях раните си. Надяваше се поне пипалата да не бяха впръснали някаква отрова в кръвта й.
Невъзможно бе да скрие нито Рога, нито секирата. Пъхна ножа във джоб от вътрешната страна на крачола на дънките си. Сама го беше ушила, малко след като бе попаднала на Земята. Макар това да бе само преди по-малко от месец, на нея й изглеждаше като преди година.
После седна, скръсти ръце и зачака.
Дванайста глава
Племето, което я бе пленило, се състоеше от дребни, слабички и мургави хора, които сякаш имаха средиземноморски произход. Езикът им обаче не изглеждаше свързан с нищо познато на нея. Може би предците им бяха говорили на един от множеството езици, изчезнали след нахлуването в района на Средното море на индо-европейските и семитски племена.
Наброяваха към стотина: трийсет и двама мъже, трийсет и осем жени и двайсет деца. Лосовете им бяха сто и двайсет.
Повечето бяха облечени с престилка от необработена кожа, която при някои мъже беше украсена с пера. Всички воини носеха като украшение тънка кост през преградата на носа и много от тях бяха провесили на връв през вратовете си изсушени човешки глави. Други глави украсяваха седлата.
Прехвърлиха Анана на другата страна на канала и я захвърлиха полуудавена на земята. Жените веднага се нахвърлиха върху нея. Някои се опитаха да я сритат, но повечето имаха за цел да се доберат до джинсите и ботите й. Не след дълго тя остана да лежи изподраскана, насинена, замаяна и напълно гола.
Мъжът, загубил двата си пръста от нея, стана като придържаше ръката си, без да се опитва да скрие болката, която изкривяваше лицето му. Последва дълго пререкание с вожда. Накрая той явно му заповяда да забрави онова, което явно искаше да получи и мъжът се отдалечи.
Уртона и МакКей лежаха свити и израженията на лицата им показваше, че са по-обезпокоени и от нея.
Вождът вече беше присвоил секирата и Рога. Жената, успяла буквално да се пребори с останалите, за да задържи джинсите й, вече бе съумяла да ги навлече. До момента не бе обърнала внимание на ножа, скрит в крачола. Анана хранеше известни надежди, че няма да обърнат внимание на тежката издутина, но като се имаше предвид силата на човешкото любопитство, надеждата й едва ли имаше сериозни основания.
Последва продължителна дискусия, изпъстрена с много речи както от страна на мъжете, така и на жените. Накрая вождът каза няколко заключителни думи. Телата на мъртвите бяха извозени с товарни шейни на около миля разстояние. С изключение на няколко пазачи, останали при пленниците, цялото племе последва покойниците. След близо половин час опяване, ридания и подскачания на шамана, който сякаш не се умори да мънка гъгнива мелодия и да тресе мех, пълен със семена или камъчета, племето се върна при канала.