Ръцете на пленниците вече бяха вързани отпред, за да могат самостоятелно да се хранят. А когато бяха легнали да спят, бяха ги спънали, връзвайки ги и през глезените.
Анана бе получила престилка за носене.
Тя избра да легне наблизо до чичо си и МакКей. След малко негърът проговори:
— Тези диваци май никога преди не са виждали чернокож. Пулят се срещу мен и ми опипват косата. Може би си мислят, че това ще им донесе късмет. Само да ми се отдаде възможност и аз ще им покажа късмет.
Уртона отговори с труд, заради подпухналите си след удар с дръжката на копие устни:
— Може и да не са виждали чернокожи досега, но тук има племена от негри. Прехвърлил съм образци от всички земни раси.
— Питам се какво ли биха ти сторили, ако разберат, че ти си виновникът за всичките им страдания на тази планета? — прошепна МакКей.
Уртона пребледня. Анана се изсмя и се обади:
— Аз мога да им кажа… е, чак когато се науча да говоря на техния език.
— Няма да го направиш, нали? — погледна я Уртона и промълви: — О, би го направила. Е, добре, но помни, че аз съм единственият, който може да ви отведе до моя дворец.
— Ако изобщо някога го открием — възрази Анана. — И в случай че тези диваци не ни изядат дотогава.
Тя затвори очи и заспа. Стори й се че ритникът през ребрата я събуди само минута по-късно. Над нея стоеше изправена сивокосата жена, докопала се до нейните гащета — съпругата на вожда, която изпитваше неприкривана ненавист към нея. Това отношение не беше нещо специално. Всички жени я мразеха. А може би това бе обичайното им поведение спрямо жените-пленнички.
Постепенно се изясняваше, че ако някога научи езика, това няма да стане с помощта на жените. Затова Анана се спря на един юноша, нисичък мускулест младеж, който не сваляше поглед от нея. Щом бе толкова запленен, тя щеше да го използва за първите си уроци по езика на племето. Не й трябваше много време, за да научи името му. Той се казваше Нурго.
Нурго изгаряше от желание да я научи. Макар да яздеше своя лос, докато тя вървеше пеша, той с охота й казваше всички имена на предмети и хора, които тя му посочваше. Още към края на първия „ден“, когато спряха да дремнат за дра-три часа, тя вече знаеше петдесетина думи, можеше да сглобява някои прости въпроси и бе запомнила отговорите им.
Нито Уртона, нито МакКей проявяваха какъвто и да е било интерес към лингвистиката. Те вървяха един до друг и разговаряха шепнешком, явно обмисляйки как да избягат.
Когато отново потеглиха в сгъстяващия се полумрак, вождът поиска от нея да му демонстрира как се използва Рога. Тя с охота изсвири няколкото ноти, които трябваше да отворят всяка „врата“… ако имаше такава наблизо. След няколко неуспешни опита вождът овладя простото изкуство и следващия половин час се забавляваше да свири на Рога. Тогава шаманът нещо му каза. Анана не разбра какво бе то, но предположи, че шаманът напомня на вожда, че звуците могат да привлекат вниманието на враговете им. Засрамен вождът пъхна Рога в една от чантите на седлото си.
Изненадващо до момента жената, обула джинсите й, не се бе заинтересувала от причината за издутината в единия крачол. Тъй като никога преди не бе виждала подобни одежди, тя сигурно си мислеше, че всички джинси са асиметрични по този начин.
Към края на „нощта“ керванът отново спря. Поставени бяха постове и всички легнаха да спят. Само лосовете останаха будни и продължиха да похрупват свежи клонки на дърветата. Храната за тях също се превозваше на шейните. Запасът обаче почти се бе стопил, а това означаваше, че скоро мъжете ще трябва да се погрижат по въпроса. А това значеше, че трябва да намерят горичка от мигриращи дървета, да убият няколко от тях и да окастрят клоните им.
По „обяд“ на следващия ден двете планини, между които се намираше прохода, извеждащ към морето, изглеждаха съвсем по-наблизо. Но тя знаеше колко измамно е чувството за разстояние тук. Сигурно им оставаха поне още две денонощия вървене, за да стигнат до прохода. Племето явно имаше доста точна представа за оставащия път. Хората знаеха, че товарните животни няма да стигнат до морето с оставащата им храна за тях.
Двайсетина мъже и четири юноши се отдалечиха в равнината. За щастие храната, която търсеха, се приближаваше насреща им. Това бе квадрат от настъпващи дървета, на брой сигурно към хиляда. Ездачите изчакаха горичката да се приближи на около четвърт миля от канала. След това, държейки в ръцете си ласа от изплетено въже, те поеха напред. Когато наближиха дърветата, ездачите се престроиха в колона по един. И подобно на индианци, атакуващи керван от фургони, започнаха да обикалят в кръг, надавайки бойни възгласи.