— Да, така е. Но като си мисля сега, струва ми се, че Орк е в състояние да го направи, ако отчаянието му помогнало да надделее страха от светкавиците.
В този момент се намеси и МакКей, стоящ наблизо до тях:
— Защо ще поема такъв риск, ако вече не е знаел, че дворецът е някъде там? А как би могъл да знае, че е там, ако вече не е бил из тези места? Което в никакъв случай не би направил, ако не е знаел, че…
Анана го прекъсна:
— Би могъл да го види откъм прохода, което му е било повече от достатъчно.
Тя сама не вярваше на думите си, но не беше сигурна в каквото и да е. И когато се отдалечи от двамата мъже, продължаваше да се пита дали Орк наистина не го е направил. Опитът да подразни Уртона се бе обърнал срещу самата нея. Сега и тя самата се безпокоеше.
Малко след това бурята спря. Тътенът на гръмотевиците престана, а облаците изчезнаха като всмукани от гигантска прахосмукачка. Шаманът и вождът поговориха, а след това се запътиха към Анана.
— Пратенико на Повелителя — обърна се към нея Трен, — имам въпрос. Успокои ли се най-сетне Повелителя? Безопасно ли е вече да навлезем в крайморската страна?
Не беше разумно да показва каквото и да е колебание. Ролята й предполагаше, че е добре запозната с плановете на Повелителя.
Но ако не познаеше сега, това щеше да подкопае доверието в нея.
— Яростта на Повелителя е уталожена — заяви тя. — Можете да вървите.
Ако облаците отново се сгъстяха и светкавиците се замятаха между небето и земята, тя щеше да бяга оттук с всички сили.
Противно на очакванията й не потеглиха веднага. Налагаше се да хванат пръсналите се животни, да съберат изпопадалото имущество и да приключат с церемониите по успокояване духовете на загиналите. Изминаха два часа, преди племето да се отправи към прохода. Анана бе очарована да се озове най-сетне в една страна, където дърветата не бродят и където гъстите гори и откритото море предоставят във всеки момент готови пътища за бягство.
Хората поеха надолу по дългия полегат склон, извеждащ на пясъчния бряг. Вождът зави наляво и останалите го последваха. Според Нурго мястото, където трябваше да пристигнат, се намирало на около половин ден път. Укреплението от своя страна било съвсем наблизо във вътрешността на страната.
— Ами другите племена, които минават през прохода? — поинтересува се тя.
— О, те ще се появят скоро след нас. Лагерите им се намират още по-далеч от нашия надолу по брега. Имахме късмет, че не се сблъскахме с други племена, чакащи в прохода, още повече, че този път бурята продължи по-дълго от обикновено.
— Нападате ли ги, когато минават покрай вашето укрепление?
— Не, освен ако сме много повече от тях.
Следващите й въпроси внесоха яснота в начина, по който този народ воюваше. По правило племената избягваха масовите сражения, ако това бе възможно. Войнствеността им намираше отдушник единствено по време на самостоятелни експедиции или най-много при групи от по трима до петима. Това обикновено ставаше по тъмно, а в групите влизаха основно младежи, неполучили бойното си кръщение. Много често групата се състоеше само от една жена и един мъж. Младежите трябваше да убият воин и да донесат главата му като доказателство. Същото се отнасяше и до девойките. Най-голямото признание обаче отиваше за ония, съумели да донесат не глава, а дете. Да отвлечеш дете и да го донесеш за осиновяване от племето се считаше за най-голям подвиг.
Самият Нурго беше осиновено дете. Бил откраднат малко след прохождане. Разбира се, той не си спомняше абсолютно нищо за случилото се, макар понякога да имаше кошмари, в които груби ръце го откъсваха от майка без лице.
Керванът стигна при място, което според Анана по нищо не се отличаваше от останалия терен. Но виковете на радост издаваха, че става дума за нещо по-специално. Трен ги поведе към вътрешността в посока на гористите хълмове и не след дълго се озоваха на хълм, по-висок от околните. Билото и склоновете му бяха осеяни с разпръснати окастрени стволове на дървета — останки от някогашното укрепително съоръжение.
Следващите няколко дни минаха в лов, събиране на плодове, ядене, спане и възстановяване на дървеното заграждение. Анана наддаде на тегло и за първи път от много време насам се почувства отпочинала. И едновременно с това неспокойна.
И Уртона не го сдържаше на едно място. Често го виждаше да разговаря шепнешком с МакКей. Нямаше никакви съмнения каква е темата на разговора им, а и самият МакКей й докладваше.
— Чичо ти иска да избяга при първа възможност. Но няма да го направи без Рога.
— Веднага ли планира да го вземе от мен или едва след като попаднем в двореца?