Такова прекрасно пролетно утро. Споменах ли Шели? Твърде хубаво за вкусовете му. Или за Кийтс или Уърдсуърт? Утро на Якоб Бьоме61 най-малкото. Още нито мухи, нито комари. Не се вижда дори и хлебарка. Очарователно. Просто очарователно. (Само тя да можеше да намери оная плоча на Скрябин.)
Трябва да е била такава сутрин, когато Жана д’Арк е минала през Шинон на път към краля. За нещастие Рабле още не е бил роден, иначе би могъл да й хвърли едно око от люлката си близо до прозореца. Ах, тази божествена гледка, контролирана от прозореца му.
Да, дори и ако Макгрегър изникнеше изведнъж, аз пак нямаше да тръгна по кривия път. Щях да го накарам да седне и да му разкажа за Мазачо или за Vita Nuova62. Дори бих могъл да прочета нещо от Шекспир — в червено жасминово утро като това. От сонетите, не от драмите.
Тя го нарече ваканция. Думата ме подразни. Със същия успех би могла да каже и coitus interruptus63. (Да си напомня да взема адреса на роднините й във Виена и Румъния.)
Вече нищо не можеше да ме задържи вързан вкъщи. Романът беше завършен, парите бяха в банката, куфарът — стегнат, паспортите — наред, ангелът на милосърдието охраняваше гробницата. А дивите жребци на Гогол все така препускаха като вятъра.
Води ни ти, о, нежна светлина!
— Защо не отидеш на театър? — попита тя; бях вече на вратата.
— Може да отида — отговорих. — Гледай да не измътиш нещо, докато се върна.
Импулсивно реших да кажа здрасти на Реб. Може би за последен път стъпвах в ужасното му жилище. (И така си беше.) На минаване покрай вестникарската сергия на ъгъла си купих вестник и оставих монета от петдесет цента в малката паничка. Това беше реванш за петачетата и десетачетата, които бях отмъкнал от слепия вестникар в Бъро хол. Отрази ми се добре, въпреки че бях сложил петдесетте цента в паничката на друг човек. Потупах се по корема за урок.
Реб метеше задното помещение на магазина.
— Я виж кой е тук! — извика той.
— Какво утро, а? Не ти ли се иска да поизлезеш?
— Какво ти се върти в главата? — и той остави метлата встрани.
— Нямам ни най-малка представа, Реб. Просто исках да ти кажа здрасти.
— Не искаш ли да излезеш да покараш?
— Бих искал, ако ти имаше тандем. Или два бързи коня. Но не, не и днес. Днес е ден за разходка, не за езда. — Свих лакти, изпънах врат и изгалопирах до вратата и обратно. — Гледай, те ще ме отнесат далеч, тези крака. Не е необходимо да чакаш да станеш на деветдесет или сто години.
— Изглеждаш в добро настроение — отбеляза той. — Скоро ще се разхождаш по улиците на Париж.
— Париж, Виена, Прага, Будапеща… може би Варшава, Москва, Одеса. Кой знае.
— Милър, завиждам ти.
Кратка пауза.
— Питам се защо не посетиш Максим Горки, докато си там.
— Горки още ли е жив?
— Със сигурност. И ще ти посоча още един човек, когото трябва да потърсиш, въпреки че той вече може да е мъртъв.
— Кой?
— Анри Барбюс.
— Определено бих искал, Реб, но ти ме познаваш… Аз съм стеснителен. Освен това какво извинение бих имал да им се изтърся така, а?
— Извинение ли? — извика той. — Ама защо, те ще са щастливи да се запознаят с теб.
— Реб, мнението ти за мен е преувеличено.
— Глупости! Ще те посрещнат с отворени обятия.