— Хубаво, ще го имам предвид. Сега обаче продължавам нататък. Да отдам последна почит на мъртвите. Доскоро!
През няколко къщи гърмеше радио. Вървеше рекламата „Последната вечеря“ — на покривки за маса, само два долара чифта.
Пътят ми минаваше по Миртъл авеню. Мрачното, запуснато, изпохапано от бълхи Миртъл авеню, прорязано по средата от една ръждива издигната ивица. Въпреки шините и железните трегери слънцето сипеше златни лъчи. След като вече не бях затворник, улиците придобиха друг аспект. Сега бях турист, цялото време си беше мое и можех да хвърля любопитно око на всичко. Изчезнал бе меланхоличният демон, наклоняващ щир борда с тежестта на досадата си. Пред пекарната, където веднъж с О’Мара ядохме яйчена супа, спрях, за да разгледам витрината. Същите стари трошливи сладкиши и ябълкови щрудели, завити със същата стара амбалажна хартия. Естествено, беше немска пекарна. (Леля Мелия винаги афектирано говореше за Konditorei64, в които ходила в Бремен и в Хамбург. Казвам афектирано, защото тя почти не правеше разлика между пасти и други мекосърдечни създания.) Не, в края на краищата не беше чак толкова забравена от Бога улица. Не и ако сте посетители от онази толкова далечна планета Плутон.
Продължих по-нататък и се замислих за семейството на „Буденброкови“ и после за „Тонио Крюгер“. Скъпият стар Томас Ман. Такъв забележителен художник. (Май трябваше да си купя парче Sireuselkuchen65!) Да, на снимките, на които го бях виждал, приличаше на магазинер. Можех да си представя как пише новелите си в задната стаичка на магазинче за деликатеси, с половин метър навързани саламчета, увити около врата му. Какво би направил само от Мъртъл авеню! Да звънна на Горки, докато съм на тая тема. Нямаше ли да е фантастично? Далеч по-лесно е да си уредиш аудиенция при царя на България. Ако наистина трябваше да се обаждам на някого, вече бях избрал човека: Ели Фор. Чудя се как ли би го приел, ако поискам да му целуна ръката?
Покрай мен издрънча сметосъбирачка. Хвърлих око на големите мустаци на шофьора, докато се втурна напред._ Presto!_66 Името прониза ума ми като светкавица. Кнут Хамсун. Да помислим за това: романистът, най-после спечелил Нобелова награда, докато карал сметосъбирачка в тази богоизбрана земя! Ама къде беше — в Чикаго ли? Да, Чикаго. И после се връща в Норвегия и пише „Глад“. Или пък първо беше „Глад“ и после шофьорската работа? Както и да е, той никога не е правел боклук.
До бордюра забелязах пейка. (Нещо изключително необичайно.) Като ангела Габриел положих задник. Уф! Какъв беше смисълът да си изтъркам единия крак? Облегнах се назад и отворих широко уста да изпия слънчевите лъчи. Как си? — казах, имайки предвид Америка и всичките й шибани работи. Странна страна, нали? Вижте птиците! Изглеждат залинели и унили и какво, какво?
Затворих очи, но не да придремя, а за да призова образа на дома на предците от Средните векове. Колко прекрасно, колко пленително е това забравено селище! Лабиринт от опасани със стени улици със змиевидни канали; статуи (само на музиканти), алеи, фонтани, квадрати и триъгълници; всяка алея води до пространство, където се намира необичаен храм с деликатен шпил. Всички се промъкват като змии. Лебеди се носят по неподвижната повърхност на езерото. Гълъби гукат в църковната камбанария. Тенти, раирани като клоуни, засенчват тераси с мозайки. Толкова мирно, толкова идилично, толкова сънно!
Потърках очи. Това пък откъде го изкопах, по дяволите? Може би от Букстехуде? (Така, както дядо ми произнасяше името, винаги го смятах за място, не за човек.)
— Не му позволявай да чете толкова много, вредно е за очите.
Седнал е в края на работния си тезгях с подвити под него крака и шие сака за менажерията от истински джентълмени на Айзък Уокър, а аз му чета на глас Ханс Кристиан Андерсен.
— Сега остави книгата — меко казва той. — Излез си поиграй.
Слизам на двора и тъй като нямам нищо по-интересно за правене, надзъртам между дъските на дървената ограда, която отделя нашия имот от работилницата за опушване на риба. Очите ми срещат редици и редици твърди, почернели риби. Силният остър мирис не оставя почти нищо друго; изпъкналите им очи проблясват в мрака като мокри скъпоценни камъни.
Връщам се при тезгяха на дядо и го питам защо мъртвите неща са винаги толкова корави. А той отговаря:
— Защото в тях вече няма радост.
— Защо си напуснал Германия?
— Защото не исках да ходя войник.