Спях, кротък като дървеница. На зазоряване отворих очи и се смаях, щом открих, че не съм се пренесъл в отвъдното. И все пак не можех да кажа и че съм останал между живите. Какво бе умряло, не знам. Знам само това, че всичко, образуващо така наречения „нечий живот“, беше изчезнало. Беше ми останала само машината… машината на разума. Като войник, най-накрая получаващ онова, за което се е молил, аз бях изпратен в тила. Aux autres de faire la guerre!6
Жалко, но на трупа ми не бе зададена никаква конкретна посока. Движех се назад, назад, често със скоростта на снаряд.
Макар всичко да ми изглеждаше познато, вход така и не се появи. Когато говорех, гласът ми звучеше като запис, пуснат на обратно. Цялото ми същество не беше на фокус.
По онова време бях достатъчно проницателен, за да гравирам този незабравим стих от Енеидата на тоалетното шкафче, окачено над кушетката на Стася.
Може би вече съм ви описал мястото. Карай да върви. И хиляда описания не биха могли да предадат реалността на тази атмосфера, в която живеехме и се движехме. Защото тук аз също като шильонския затворник, като божествения маркиз, като лудия Стриндберг изживявах своята лудост. Мъртва луна, престанала да се бори, за да покаже истинското си лице.
Обикновено беше тъмно — спомням си най-вече това. Хладният мрак на гроба. Обзет от лудост, докато падаше снегът, останах с впечатлението, че целият свят зад вратата ще остане завинаги покрит с мек бял филц. Звуците, проникващи в размътения ми мозък, неизменно бяха заглушени от безкрайното снежно одеяло. Несъмнено обитавах един Сибир на разума. Другари ми бяха вълците и чакалите — жалният им вой беше прекъсван само от звън на звънчета на шейна и от боботенето на камион за мляко, отправил се към земята на бебетата без майки.
Към малките часове на утрото обикновено разчитах на това, че двете ще се появят, хванати под ръка, свежи като маргаритки, с бузи, блещукащи от скреж и от възбудата на пълен със събития ден. Сегиз-тогиз се появяваше някой инкасатор, говореше високо и продължително, после се стапяше в нощта. Или пък лудият Оснецки, който вечно почукваше тихичко по стъклото. А снегът продължаваше да си вали, понякога на парцали — като топящи се звезди, понякога на вихрушки, задръстени от остри подкожни иглички.
Докато чаках, затегнах колана си. Търпението ми не беше на светец, нито дори на костенурка — по-скоро студеното, пресметливо търпение на престъпника.
Убий времето! Убий мисълта! Убий спазмите на глада! Едно дълго, непрестанно убийство… Великолепно!
Ако докато се взирах през избелялото перде, разпознаех силует на приятел, понякога отварях вратата — повече за да подишам чист въздух, отколкото за да приютя сродна душа.
Встъпителният диалог беше неизменно един и същ. Толкова бях свикнал с него, че си го разигравах сам, след като си тръгнеха. Винаги начало в стил Руи Лопес:
— Какво правиш със себе си?
— Нищо.
— Аз ли? Ти си луд!
— Но какво правиш по цял ден?
— Нищо.
Следваше неизбежното ровене за цигари и за някой цент, после изтичване за кейк със сирене или плик понички. Понякога предлагах да изиграем партия шах.
Скоро цигарите свършваха, после и свещите, а после и разговорът.
Отново сам, в мен нахлуваха най-сладките, най-необикновените спомени — за хора, места, разговори. Гласове, гримаси, жестове, колони, корнизи, ливади, ручеи, планини… връхлитаха ме на вълни, винаги в разнобой, разпилени… като съсиреци, валящи от ясно небе. Там бяха in extenso лудите ми близки другари — най-пропадналата, чудата, шантава сбирщина, която някой би могъл да събере. Всички — не на място, всичките — гости от странни земи. Чужденци до един. Ала колко са нежни и мили! Като ангели, временно пратени в изгнание, с криле, дискретно скрити под дрипавите им маски.
Често в тъмното, докато завивах по абсолютно опустелите улици, а вятърът свиреше като луд, се натъквах на някой от тези „никои“. Спираха ме да помолят за огънче или да изръсят някой цент. Как така веднага се прегръщахме, как мигом заговаряхме на жаргона, на който говорят само париите, ангелите и изгнаниците?