Тъкмо да си отворя устата и влиза Мона — с букет теменужки.7 С предложение за мир.
Скоро след това атмосферата стана толкова спокойна, толкова хармонична, че те направо не бяха на себе си. Мона извади ръкоделието си, а Стася — кутията си с бои. Гледах на всичко това, сякаш ставаше на сцената.
След малко Стася ми нарисува приличен портрет — на стената, към която гледах. Бях като китайски мандарин, загърнат в синьо китайско кимоно, което подчертаваше аскетичното, сякаш мъдро изражение, което очевидно съм имал.
Мона реши, че е очарователно. По майчински ме похвали, че седя толкова кротко и съм толкова мил със Стася. Винаги била знаела, че един ден ще се опознаем, ще станем истински приятели. И така нататък.
Беше толкова щастлива, че във въодушевлението си небрежно изсипа съдържанието на чантичката си на масата — търсеше цигара — и писмото се появи. За нейно учудване аз го взех и й го подадох, без изобщо да се опитам да прегледам някой и друг ред.
— Защо не му го дадеш да го прочете? — попита Стася.
— Добре — каза Мона, — но не сега. Не искам да развалям този момент.
Пак Стася:
— В него няма нищо, от което да се срамуваме.
— Знам — съгласи се Мона.
— Забравете — обадих се аз. — Вече не съм любопитен.
— Вие сте чудесни — и двамата! Как може някой да не ви обича?! Аз ви обичам и двамата, искрено.
На този изблик Стася, сега в малко сатанинско настроение, отговори:
— Кажи ни кого обичаш повече!
Отговорът дойде без абсолютно никакво колебание:
— Вероятно не бих могла да обичам единия от двама ви повече. Обичам ви и двамата. Любовта ми към единия няма нищо общо с любовта към другия. Колкото повече те обичам, Вал, толкова повече обичам Стася.
— Това е отговор тъкмо като за теб — и Стася хвана четката, за да продължи работата по портрета.
За известно време настъпи тишина, после се обади Мона:
— За какво, по дяволите, си говорехте двамата, докато ме нямаше?
— За теб, естествено — отвърна Стася. — Нали, Вал?
— Да, казвахме си колко си чудесна. Само не можахме да разберем защо се опитваш да ни държиш далеч от нещата.
Тя веднага настръхна.
— Какви неща? Какво искаш да кажеш?
— Да не навлизаме в това сега — Стася топеше четката в боята. — Но скоро трябва да седнем, ние тримата, и да оправим нещата, не мислиш ли? — Тя се завъртя и застана лице в лице с Мона.
— Не възразявам — студено отговори Мона.
— Виж, тя се вкисна — каза Стася.
— Тя не разбира — обадих се аз.
Отново избухване:
— Какво не разбирам? Какво е това? Какво целите вие двамата?
— Наистина нямахме кой знае какво да си кажем, докато ти беше излязла — рекох. — Говорихме най-вече за истината и правдоподобието… Стася, както знаеш, е много истинска личност.
Бледа усмивка се появи на устните на Мона. Щеше да каже нещо, но аз я отрязах:
— Няма за какво да се притесняваш. Нямаме намерение да те подлагаме на кръстосан разпит.
— Искаме само да проверим колко честна можеш да бъдеш — обади се Стася.
— Говорите, сякаш си играя с вас.
— Точно така — потвърди Стася.
— Значи това е! Оставям ви двамата сами за няколко минути и вие веднага започвате да ми дъвчете кокалите. Какво съм направила, че да заслужа такова отношение?
В този момент аз загубих нишката на разговора. Единственото, за което можех да мисля, беше онази последна забележка: Какво съм направила, че да заслужа такова отношение? Когато беше разстроена, това беше любимата фраза на майка ми. Обикновено тя я придружаваше с отмятане на главата назад, сякаш думите й бяха адресирани към всемогъщия Бог. Първия път, когато я чух — бях още дете, — тя ме изпълни с ужас и отвращение. Не толкова думите, колкото тонът събуди възмущението ми. Такава самонадеяност! Такова самосъжаление! Сякаш Бог бе избрал нея единствена — нея, модел на творението — да бъде наказана безпричинно.
И като го чух сега от устата на Мона, се почувствах така, сякаш земята се беше разтворила под краката ми. „Тогава си виновен“ — казах си. Виновен в онова, което не си направих труда да определя. Виновен, това беше всичко. От време на време Кърли идваше следобед, затваряше се със Стася в стаичката й, снасяше няколко яйца (стихотворения), после набързо изчезваше. Всеки път от спалнята издаваше странни звуци. Животински викове, в които се смесваха ужас и екстаз. Сякаш ни бе посетила заблудена улична котка.