— Ами вие? — пита Стася.
— Отдавна се отказах — отговаря той. После вдига празна чаша и казва: — Prosit!10
Така започна коледният обяд. Весела, весела Коледа на всички — коне, мулета, турци, алкохолици, глухи, неми, слепи, сакати, безбожници и ренегати. Весела Коледа! Осанна в небесата! Осанна на Бога! Мир на Земята — и да се съсипваме и избиваме един друг до Второ пришествие!
(Това беше мълчаливият ми тост.)
Както обикновено, започнах да предъвквам собствената си слюнка. Навик, останал от момчешките ми години. Майка ми седеше срещу мен, както винаги, с касапски нож в ръка. Вдясно от мен седеше баща ми, когото непрекъснато поглеждах с ъгълчето на окото си, загрижен да не би в пиянското си състояние да избухне при някоя от саркастичните забележки на майка ми. Той беше въздържател от много години, но аз все още предъвквах — дори и без залък храна в устата ми. Всичко, което се говореше, беше казвано по съвсем същия начин, със съвсем същия тон — вече хиляди пъти. И отговорите ми бяха същите както винаги. Говорех така, сякаш бях на дванайсет години и току-що бях научил катехизиса наизуст. Със сигурност вече не споменавах, както правех като момче, такива ужасни имена като Джек Лондон, Карл Маркс, Балзак или Юджийн В. Дебс. Сега бях малко нервен, защото макар и сам да знаех всички табута наизуст, Мона и Стася все още бяха „свободни души“ и кой знае, можеше да се държат като такива. Кой може да каже в кой момент на Стася ще й хрумне някое чуждестранно име като Кандински, Марк Шагал, Задкин, Бранкузи или Липшиц? Или още по-лошо, тя би могла дори да събуди такива имена като Рамакришна, Свами Вивекананда или Гаутама Буда. Молех се с цялото си сърце дори и пийнала да не спомене имена като Ема Голдман, Александър Бергман или княз Кропоткин.
За щастие сестра ми беше заета с изброяване на имената на новинари, радиоводещи, певци, звезди на музикалната комедия, съседи и роднини — целия поменик свързан и обвързан с порой от катастрофи, които неизменно я караха да хленчи, да сълзи, да се лигави, да подсмърча и да се сополиви.
А нашата скъпа Стася се справя много добре, помислих си аз. Има и отлично държане на масата. Но за колко време?
Естествено, малко по малко тежката храна и доброто мозелско вино започнаха да си казват думата. Те бяха спали малко, онези двечките. Мона вече се бореше да потиска прозевките, които идваха на вълни.
Обади се старецът, наясно със ситуацията:
— Предполагам, че сте си легнали късно?
— Не чак толкова — отговорих весело. — Нали знаеш, никога не си лягаме преди полунощ.
— Сигурно пишеш нощем — каза майка ми.
Подскочих. Обикновено тя не правеше и най-малък намек за драскачеството ми, освен ако не е придружен с ново доказателство или знак за отвращение.
— Да — казах. — Тогава работя. Нощем е тихо. Мисля по-добре.
— А денем?
Тъкмо да кажа „Работя, разбира се“, но моментално разбрах, че ако спомена работа, това само ще усложни нещата. И затова казах:
— Общо взето ходя в библиотеката… Изследователска работа.
Сега беше ред на Стася. С какво се занимаваше тя!
За моя окончателна изненада баща ми изтърси:
— Тя е художничка, то се вижда!
— О? — възкликна майка ми, сякаш дори самото звучене на думата я плашеше. — И изкарват ли се добри пари?
Стася се усмихна снизходително. Изкуството било неблагодарна работа… в началото… обясни тя най-любезно. И додаде, че за щастие настойниците й от време на време й пращали дребни суми.
— Предполагам, имате ателие? — изстреля старият.
— Да — отвърна тя. — Имам типична мансарда в Гринич Вилидж.
Тук Мона я прекъсна обезпокоително и по обичайния си начин се впусна в подробности. Вложих най-доброто от себе си да я накарам да млъкне, защото старият, който беше глътнал въдицата заедно с кордата и плувката, подметна, че някой ден щял да навести Стася — в студиото й. Обичал да гледа как художниците работят, така каза.
Скоро отклоних разговора към Хоумър Уинслоу, Бугеро, Райдър и Сисле. (Любимците му.) При споменаването на тези несъвместими имена Стася вдигна вежди. Още по-смаян вид доби, когато старият започна да изрежда имена на прочути американски художници, чиито работи, както той обясни, навремето висели в шивачниците. (Това ще рече, преди неговият предшественик да се продаде.). Тъй като играта вървеше, заради Стася аз му напомних за Ръскин… за „Венецианските камъни“, единствената книга, която беше чел някога. После го накарах да си спомня за Ф. Т. Барнъм, Джени Линд и други знаменитости от неговото време.