В едно затишие Лорет отбеляза, че в три и половина щели да излъчват оперета по радиото… бихме ли желали да я чуем? Но сега беше време да се поднесе пудингът със сливи — с онзи великолепен силен сос — и тя мигом забрави за оперетата.
Споменаването на „три и половина“ ми напомни, че ни предстои да останем тук още доста дълго време. Зачудих се как, по дяволите, бихме успели да поддържаме разговора, докато дойде време да си ходим. И кога щеше да е възможно да си тръгнем, без да изглежда, сякаш сме се разбързали? Скалпът вече ме сърбеше.
Докато размишлявах така, все повече и повече осъзнавах, че на Мона и Стася ужасно им се спи. Виждаше се, че едва държат очите си отворени. Каква тема бих могъл да подхвана, която да ги развълнува, без в същото време да ги кара да откачат? Нещо тривиално, но не прекалено тривиално. (Събудете се, простачки такива!) Може би нещо за древните египтяни? Защо пък за тях? Не можех да измисля нищо по-добро, за да спася живота си. Опитай! Опитай!
Изведнъж разбрах, че всички са млъкнали. Дори и Лорет беше спряла да дърдори. Откога ли беше така? Мисли бързо! Каквото и да е — намери изход. Какво, пак ли Рамзес? Майната му на Рамзес! Мисли бързо, глупако! Мисли! Каквото и да е!
— Някога разказвал ли съм ви… — започнах.
— Извинете — прекъсна ме Мона и се надигна тежко. Събори стола. — Имате ли нещо против да полегна — за няколко минутки? Главата ми направо ще се пръсне.
Кушетката беше само на една-две крачки. Без повече шум тя се отпусна на нея и затвори очи.
(За бога, недей да захъркваш веднага!)
— Сигурно е изтощена — рече баща ми. Погледна Стася. — Не бихте ли искали и вие да подремнете? Ще ви се отрази добре.
Хич и не се налагаше да придумват Стася. За секунда тя се просна до безжизнената Мона.
— Донеси одеяло — нареди майка ми на Лорет. — Онова тънкото, в шкафа горе.
Кушетката беше малко тесничка, за да се настанят и двете удобно. Въртяха се и се сгъваха, стенеха, кикотеха се, прозяваха се безобразно. Изведнъж — тряс! — пружините поддадоха и Стася тупна на пода. На Мона това й се стори ужасно смешно. Тя се смя, смя… Твърде шумно според мен. Но пък откъде да знае тя, че тази безценна кушетка, издържала цели петдесет години, с подходящи грижи можеше да изкара и още десетина-двайсет години? В „нашата“ къща никой не се смееше грубо при злополука.
Междувременно майка ми, каквато си е скована, беше застанала на четири крака, за да види как и къде е поддала кушетката. (Те я наричаха канапе). Стася лежеше там, където беше паднала, като че чакаше нареждания. Майка ми я обикаляше, както бобър обикаля около повалено дърво. Лорет донесе одеялото. Гледаше представлението като тресната. Подобно нещо никога не биваше да се случва. От друга страна, старият, дето не го биваше да поправи нищо, беше излязъл в задния двор да търси тухли.
— Къде е чукът? — питаше майка ми. Гледката на баща ми, понесъл наръч тухли, предизвика презрението й. Тя щеше да поправи кушетката както трябва — и то веднага.
— По-късно — рече старият. — Сега те искат да подремнат. — И с тези думи той застана на четири крака и подпъхна тухлите под отпуснатите пружини.
Стася се надигна от пода колкото да се плъзне обратно на кушетката и се обърна към стената. Лежаха в поза „лъжици“, кротки като уморени катерички. Седнах на стола си и наблюдавах ритуала по разчистването на масата. Бях му ставал свидетел хиляди пъти и начинът на провеждането му никога не се променяше. В кухнята беше същото. Най-важното: най-напред…
„Ама че хитри кучки!“ — помислих си. Тъкмо те трябваше да разчистят масата и да измият чиниите. Главоболие! Съвсем просто. Сега трябваше да издържа представлението самичък. Но може би така беше по-добре, защото знаех всички номера. Вече нямаше значение каква ще е темата за разговор — умрели котки, лански хлебарки, язвата на господин Швабенхоф, проповедта от миналата неделя, подочистачки, Уебър и Фийлдс или песничките на последния трубадур. Щях да си държа очите отворени, ако ще да продължи и до среднощ. (Колко време щяха да спят, пияници с пияници?) Ако се чувстваха отпочинали, като се събудят, може би щеше да им е все едно колко дълго сме останали тук. Знаех, че преди да си тръгнем, трябваше да хапнем нещо. Човек не можеше да се измъкне към пет-шест часа. Не и на Коледа. Нито пък можехме да си тръгнем, без да се съберем около елхата и да изпеем онази противна песен, „O Tannenbaum“!11 Несъмнено щеше да последва пълен каталог на всичките елхи, които някога сме имали, сравнени една с друга, и как като малък съм нямал търпение да видя какви подаръци има за мен под елхата. (Никога не споменават каква е била Лорет като малка.) Какво чудесно момченце съм бил! Колко много съм четял, колко хубаво съм свирил на пиано! И колелетата ми, и ролковите кънки. И въздушната пушка. (Револвера ми не го споменават.) Дали все още беше в чекмеджето, където държаха ножовете и вилиците? Тогава наистина ни причини страдания — майка ми онази нощ, когато грабна револвера. За щастие не беше зареден. Сигурно го е знаела. Все тая…