— Повечето семейства са така — отвърнах. — Родословното дърво на човека не е нищо друго освен огромна коледна елха, по която блестят зрели, лъскави маниаци. Самият Адам трябва да е бил разкривен, едноок изрод… Имаме нужда да пийнем. Чудя се останал ли е Kummel12.
— Баща ти ми харесва — заяви Мона. — В тебе има много от него, Вал.
— Обаче майка му! — додаде Стася.
— Какво майка ми?
— Аз щях да я удуша още преди години — заяви тя.
На Мона това й се стори смешно.
— Странна жена — каза тя. — Напомня ми малко за собствената ми майка. Лицемери. И инатливи като магарета. И тиранични, и тесногръди. Няма любов в тях — нито грам.
— Аз никога няма да бъда майка — рече Стася. Всички се разсмяхме. — И съпруга също никога няма да бъда. За бога, да си жена е достатъчно трудно. Мразя жените! Те всичките са гадни кучки, дори и най-добрите. Ще бъда това, което съм — изпълнител на женска роля. И моля ви, никога повече не ме карайте да се обличам така. Чувствам се като кръгла глупачка — и измамница.
В мазето извадихме бутилките. Имаше останал Kummel, както и бренди, ром, бенедиктин, коантро. Сварихме силно черно кафе, седнахме на голямата маса и се разбъбрихме като стари приятели. Стася беше махнала корсета. Той висеше на облегалката на стола й като музейна реликва.
— Ако нямате нищо против — рече тя, — ще извадя гърдите си навън. — Тя ги погали с обич. — Не са лоши, какво ще кажете? Можеха да са малко по-едри… Аз съм още девствена.
— Не беше ли странно, дето той спомена Кореджо? — продължи тя. — Според теб той знае ли изобщо нещо за Кореджо?
— Възможно е — отвърнах. — Навремето ходеше по търгове с Айзък Уокър, предшественика му. Може да е запознат дори с Чимабуе или Карпачо. Трябва да го чуеш някой път как говори за Тициан! Да си помислиш, че са учили заедно!
— Много съм объркана — и Стася глътна още едно бренди.
— Баща ти приказва за художници, сестра ти — за музика, а майка ти — за времето. Никой всъщност от нищо не разбира. Те са като гъби, които бърборят заедно… Доста странна разходка ще да е била тази из гробището. Аз на твое място бих откачила!
— Вал няма нищо против — обясни Мона. — Той може да го понесе.
— Защо? — учуди се Стася. — Защото е писател? По-материален, това ли е?
— Може — отвърнах. — Може би трябва да минеш през реки от лайна, за да намериш зачатъка на реалността.
— Не и аз — възрази Стася. — Предпочитам Гринич Вилидж, колкото и да е измислен. Там поне можеш да изкажеш възгледите си.
Сега се обади Мона. Току-що бе споходена от светла идея:
— Защо не заминем всички за Европа?
— Да — съгласи се безгрижно Стася. — Защо не?
— Можем да го направим — продължи Мона.
— Естествено — отвърна Стася. — Винаги мога да взема назаем парите за пътя.
— А как ще живеем, като пристигнем там? — поисках да знам.
— Както тук — отвърна Мона. — Много просто.
— А на какъв език ще говорим?
— Всеки знае английски, Вал. Освен това в Европа има купища американци. Особено във Франция.
— И ние ще живеем на гърба им, така ли?
— Не съм казала такова нещо. Казвам, че ако наистина искаш да заминеш, винаги има начин.
— Можем да позираме — предложи Стася. — Или поне Мона може. Аз съм твърде космата.
— Ами аз какво ще правя?
— Ще пишеш! — отсече Мона. — Ти друго не можеш.
— Ще ми се да беше вярно — отвърнах. Станах и закрачих напред-назад.
— Какво те мъчи? — попитаха те.
— Европа! Размахвате я насреща ми като сурова стръв. Вие сте мечтателите, не аз! Разбира се, бих искал да замина. Не знаете какво ми става, като чуя тази дума. Като обещание за нов живот е. Но как да си изкарваме там прехраната? Не знаем дума френски, не сме умни… Знаем само как да скубем хората. А дори и в това не ни бива много.
— Прекалено си сериозен — скастри ме Мона. — Използвай въображението си!
— Да — подкрепи я Стася. — Трябва да рискуваш. Помисли си за Гоген!
— Или за Лафкадио Хърн! — допълни Мона.
— Или за Джек Лондон! — додаде Стася. — Не можеш да чакаш, докато всичко стане розово!
— Знам, знам. — Седнах и зарових глава в длани.