(Не можеш, помислих си, но можем да ти ги изпратим по-късно.)
— Ще направя каквото мога — обещах. — Знаеш, че не ме бива много в намирането на пари. Мона е по тази част. Но ще се опитам.
— Добре — съгласи се тя. — Няколко дена повече или по-малко нямат значение.
Бяхме стигнали подпората. Забелязах празна пейка и я поведох към нея.
— Хайде да си починем — предложих.
— Не може ли да си вземем кафе?
— Имам седем цента. И са ми останали само две цигари.
— Как се справяш, като си сам? — попита ме тя.
— Това е по-различно. Когато съм сам, стават разни неща.
— Господ се грижи за теб, така ли?
Запалих й цигара.
— Започвам да огладнявам страшно — каза тя. Крилете й клюмнаха.
— Щом е толкова зле, да се връщаме.
— Не мога, твърде далече е. Почакай малко.
Измъкнах от джоба си петаче и й го подадох.
— Вземи метрото, аз ще се прибера пеш. Няма да пострадам от това.
— Не — отказа тя, — ще се върнем заедно… Страх ме е да се изправя срещу нея сама.
— Страх те е?
— Да, Вал, страх ме е. Тя ще се разреве и аз ще омекна.
— Но ти трябва да омекнеш, не си ли спомняш? Остави я да реве… после кажи, че си размислила. Както ти казах.
— Забравих — призна тя.
Поотпуснахме морни крайници. Един гълъб се спусна и кацна на рамото й.
— Не може ли да купя малко фъстъци? — предложи тя. — Можем да нахраним птиците и да си хапнем и ние.
— Зарежи — казах. — Престори се, че не си гладна. Ще ти мине. Никога не съм преминавал моста на пълен стомах. Нервна си, това е всичко.
— Понякога ми напомняш за Рембо — каза тя. — Вечно е гладувал… и се е съсипвал от ходене.
— Няма нищо уникално. Той и още колко милиона други?
Наведох се да вържа връзките на обувките си и там, точно под пейката, видях цели два фъстъка. Грабнах ги.
— Един за теб, един за мен — казах. — Виж как Провидението се грижи за човека!
Фъстъците й вдъхнаха куража да изпъне крака. Станахме сковано и тръгнахме обратно по моста.
— Ти не си чак толкова лош — рече тя, докато вървяхме. — Имаше време, когато аз определено те ненавиждах. Не заради Мона, не от ревност, а защото не ти пукаше за никого освен за милото ти собствено аз. Безскрупулността ти ме поразяваше. Но сега разбирам, че наистина имаш сърце, нали?
— Това пък откъде ти щукна?
— О, не знам. Отникъде конкретно. Може би защото започвам да виждам нещата в нова светлина. Както и да е — ти вече не ме гледаш както навремето. Сега ме виждаш. Преди гледаше през мен. Като нищо можеше да ме настъпиш… или прескочиш. Чудех се как вие двамата ще се разбирате помежду си, след като си отида. В известен смисъл аз бях тази, която ви крепеше заедно. Ако бях по-хитра, ако наистина я исках само за себе си, щях да си отида, да изчакам двамата да се разделите и тогава да се върна и да я взема.
— Мислех, че си приключила с нея. — Ала трябваше да си призная, че в забележката й има логика.
— Да — съгласи се тя. — Всичко това е минало. Сега искам да изградя свой собствен живот. Трябва да правя онова, което обичам, дори и ако позорно се проваля… Но какво ще прави тя? Това се чудя. Някак си не я виждам да се занимава с нищо значително. За теб ми е жал. Повярвай ми, искрена съм. Като си тръгна, за теб ще настане ад. Може би сега не го осъзнаваш, но ще го разбереш.
— Въпреки това така е по-добре.
— Убеден си, че ще си отида, така ли? Без значение какво ще се случи?
— Да — отвърнах. — Сигурен съм. А ако ти не си тръгнеш сама, аз ще те прогоня.
Тя изхихика.
— Ще ме убиеш, ако се наложи, така ли?
— Не бих казал това. Не, искам да кажа, време е…
— Казал моржът…13
— Точно така! Какво ще стане, като си тръгнеш, е моя работа. Твоята работа е да си тръгнеш. Никакво огъване!
Преглътна го като буца, заседнала в гърлото. Бяхме стигнали най-високата част на арката и спряхме да се полюбуваме на отдалечаващият се хоризонт.
— Как мразя това място! — възкликна тя. — Намразих го в мига, в който пристигнах. Погледни тези кошери — тя посочи небостъргачите. — Направо нечовешко! — Замахна с протегната ръка, сякаш искаше да ги помете. — Ако има един-единствен поет сред тази грамада от камък и стомана, то аз съм смахнат турчин. Само чудовища могат да обитават тези клетки. — Тя се приближи до ръба и плю през парапета в реката. — Дори и водата е гадна. Замърсена е.
13
Препратка към стихотворението „Моржът и дърварят“ на Луис Карол от „Алиса в Огледалния свят“. — Бел.прев.