Не, колкото повече я слушах, толкова повече плачеше и ридаеше, толкова повече чувствах, че тя не обича истински дъщеря си. Ако някога я беше обичала, то беше като дете. Никога не бе положила усилие да разбере дъщеря си. В декларациите й имаше нещо фалшиво. Онова, което искаше тя, беше дъщеря й да се върне и на колене да я моли за прошка.
— Доведете я тук — примоли се тя настойчиво, докато се сбогувах с тях. — Нека застане тук във ваше присъствие и повтори тези клевети, ако смее. Като ваша съпруга тя е длъжна да ви направи поне тази услуга.
От начина, по който говореше, подозирах, че тя изобщо не е убедена, че ние наистина сме женени. Изкушавах се да й кажа: „Да, когато дойдем, ще донеса и брачното свидетелство.“ Но си сдържах езика.
После тя стисна ръката ми и се поправи:
— Кажете й, че всичко е забравено — смънка тя.
Думи на майка, помислих си аз. Но в същото време кухи.
На път за станция L направих пълна обиколка на квартала. Нещата се бяха променили, откакто двамата с Мона обикаляхме тук за последен път. Трудно намерих къщата, където някога я бях изправил до стената. Незастроеният парцел, където се бяхме скъсали от чукане в калта, вече не беше незастроен. Нови сгради, нови улици навсякъде. Ала продължавах да скитам. Този път беше с друга Мона — петнайсетгодишната трагичка, чиято снимка бях видял за първи път преди няколко минути. Колко поразителна беше, дори и в тази неловка възраст! Каква чистота в погледа й! Толкова откровен, толкова търсещ, толкова заповеднически.
Мислех за онази Мона, която бях чакал пред залата за танци. Опитах се да съчетая двете. Не можах. Скитах из неприветливите улици с двете Мони под ръка. Никоя от тях вече не съществуваше. Нито пък аз, може би.
Десета глава
Очевидно беше — дори и за заблуден глупак като мен — че ние тримата никога нямаше да пристигнем заедно в Париж. И затова, когато получих писмо от Тони Марела, които ми пишеше да се явя на работа след няколко дни, се възползвах от възможността да им обясня какво мисля аз по въпроса. В откровен разговор, на какъвто отдавна не се бяхме радвали, аз им предложих като по-мъдро да прескочат оттатък веднага щом средствата им го позволяват, а аз да ги последвам по-късно. Сега, когато работата се беше материализирала, можех да поживея с нашите и така да поспестя пари за пътуването. Или пък при нужда да им изпратя малко мангизи. Наум не си представях никой от нас да замине за Европа в близките месеци. Може би никога.
Не ми трябваше да чета мисли, за да забележа колко им олекна от това, че няма да ги придружавам. Разбира се, Мона се опита да настоява да не живея при родителите си. Ако трябвало да ходя някъде, според нея трябваше да се нанеса при Улрик. Престорих се, че ще си помисля.
Както и да е, нашият кратък откровен разговор като че им вдъхна нов живот. Сега всяка вечер носеха само и единствено добри вести. Всичките им приятели, както и баламите, обещали да дадат по нещичко за пътните. Стася си беше купила малък френски разговорник. Аз бях куклата-доброволец, върху която тя упражняваше идиотските си изрази: „Madame, avez-vouz une chambre a louer? A quel prix, s’il vous plait? Y a-t-il de I’eau courante? Et du chauffage central? Oui? C’est chic. Merci bien, madame!“15 И така нататък. Или пък ме питаше знам ли по какво се различават une facture и l’addition. L’oeil беше око в единствено число, les yeux — в множествено. Шантава работа! А ако прилагателното sacre стоеше преди съществителното, значението му беше съвсем различно от това, когато се намираше след съществителното. Какво знаеш за това? Много интересно, нали? Но на мен не ми пукаше за тези тънкости, щях да ги науча, като му дойде времето, по свой собствен начин.
На гърба на пътеводителя, който беше купила, имаше карта на линиите на метрото. Това ме очароваше. Тя ми показваше къде е Монмартър, къде — Монпарнас. Сигурно първо щяха да отидат на Монпарнас, защото там се събираха повечето американци. Посочи ми също и Айфеловата кула, Люксембургската градина, битпазара, кланиците и Лувъра.
— Къде е Мулен Руж? — попитах я.
Наложи се да провери в указателя.
— А гилотината — къде я държат?
На това не можа да отговори.
Не можах да устоя да не отбележа колко улици са кръстени на писатели. Сам разгръщах картата и проследявах улиците с имената на прочутите: Рабле, Данте, Балзак, Сервантес, Виктор Юго, Вийон, Верлен, Хайне… После философите, историците, учените, художниците, музикантите — и най-накрая великите воини. Историческите имена нямаха край. Как се образоваш, мислех си аз, с една проста разходка из такъв град! Представете си как излизате на улица, или площад, или… impasse ли беше? — кръстена на Версенжеторикс. (В Америка никога не ми се беше случвало да попадна на улица, кръстена на Даниъл Буун, макар че на някое място като Южна Дакота може и да съществуваше такава.)
15
Госпожо, предлагате ли стая под наем? Колко струва, моля? Има ли течаща вода? А централно отопление? Да? Прекрасно. Благодаря, госпожо (фр). — Бел.прев.