Дмитрий Биленкин
Незаключената врата
Черен метал, разтопен в пясъка. Парчета обгорели железа, хаос, миризма на изгоряло, наоколо зеленикави пръски от кристалните килийни. Единственото оцеляло от удара и експлозията.
— Да вървим — рече Агньов. — Всичко е ясно.
Накрая той се обърна. Дори и скалите бяха опърлени. Сянка от катастрофата се бе отпечатала завинаги в гранита. И някъде сред хаоса, вече неотделим от марсианската почва, мъничък детайл, небрежно изработен там, на Земята. Дреболия. И няма я ракетата, няма ги стотиците тонове дългоочакван товар.
Мълчаливият спътник на Агньов вдигна рамене.
— Важното е, че вътре нямаше човек.
„Разбира се, че това е най-важното! — искаше да извика Агньов. — Но там на Земята е имало човек. Онзи, който е работил небрежно. Човекът, изгубил сега доверие.“
Но нищо не каза. Каква полза? Вървяха по склона и пейзажът им изглеждаше по-безрадостен отпреди. Сивкав пясък, мъждива светлина на малко слънце, синкави израстъци на еретриума по камъните. Цветът на марсианските растения сякаш предупреждаваше за отровата, с която бяха пропити.
Вятърът унило свистеше. Той също бе отровен. Може колкото си щем да тръбим, че сме победили Марс, че сме покорили планетата — празни думи. Хората са принудени да дишат земен въздух, да ядат земна храна, да се боят от най-малката дупчица в изолационната стена, която ги отделя от всичко марсианско. Пришълци, които живеят благодарение на товарните ракети, на тази несигурна, дълга милион километри, пъпна връв, свързваща ги със Земята. Чужди, в чужд свят — с това трудно се свиква.
И най-трудно му е на Топ — на кучето на Агньов, което той доведе, за да изследва въздействието на марсианските условия върху животните. Песът сега трепереше в краката на господаря си, провесил глава, комичен в шлема си. Впрочем игривостта отдавна го бе напуснала. Първите дни в гърлото му клокочеше вой, после Топ свикна, притихна, но доловеше ли погледа на Агньов, сякаш молеше печално: „Не ни е добре тук, Господарю. Хайде да си вървим“. Агньов се дразнеше от мълчанието на крачещия до него Сирьогин. „Поне с приказки да се поразсеем…“ Несполуката с ракетата, разбира се, още не означаваше катастрофа. Но какво ли го засяга това Сирьогин. Той си е геолог, него го интересуват само камъните! А ти мисли сега как да разшириш хидропоничната станция, за да не пестиш всеки грам, блъскай си главата как да разнообразиш ястията от хлорел, как да се отървеш от солите в тръбите на системата за пречистване. Нали полиокисните тръби, по чиито стени извлечената от атмосферата на Марс вода не наслояваше соли, загинаха с ракетата. Също и резервните части за всъдехода. Дявол да го вземе, „героичният“ труд на пионерите твърде много напомня задълженията на домоуправител! Тръби, пречистване, ремонт. А той е изследовател, дявол да го вземе! И тая постоянна зависимост от всякакви дреболии. Почти една четвърт от усилията отиват за поддържане на същата оная изолационна стена, която така ограничава живота им. Понякога му се струваше и едва се отърсваше от натрапчивата мисъл, че мъничките, херметично изолирани стаи на станцията са своего рода затворнически килии. И скафандрите също са килии, само че движещи се.
— Е, ще поправим ли скоро всъдехода? — като че ли напук запита Сирьогин. — Омръзна ми да се мъкнем пеш.
На Агньов му се дощя да изругае.
Но не успя да отговори. Топ внезапно се втурна напред — козината му настръхна, глухо ръмжене проеча изпод шлема.
— Топ, Топ, какво ти е?
Още недовършил въпроса си, Агньов получи отговор. Иззад скалата към хората се търкулна тантурестият шмек, който явно бе пасял в храстите еретриум. С паяковидните си лапи животното се движеше безшумно и бързо като на колело и той мигновено се озова в опасна близост. Роговидните очи на шмека червенееха. Топ се спусна да пресече пътя му. Тръбичките от балона подскачаха на гърба на кучето.
— Топ, назад! — закрещя Агньов, като извади пистолета си.
В нападението на шмека нямаше нищо страшно. Даже невъоръжен човек в скафандър с хидроусилватели можеше с един удар на бронирания си юмрук да смаже шмека. Малко ловкост и познаване на навиците му, за да избегнеш острите нокти и нищо повече.
Но Топ за първи път срещаше такова чудо. Той не подозираше, че скоковете му само пречат на хората. Завладял го бе вековният му инстинкт, възпитан от човека: нападат господаря ти, трябва да отвлечеш вниманието на врага.
— Назад, Топ, назад! — викаха Сирьогин и Агньов, отпуснали пистолетите. Не можеха да стрелят заради кучето.
Твърде късно. Шмекът бе слаб, но необикновен противник: извитите му навътре тънки лапи можеха да се изпъват мълниеносно като пружина. Скок — лапата на шмека със свистене се стовари върху кучето. Следващия миг разяреният Топ удари с гърди противника си. Тялото на шмека се строполи с глух шум.