Сирьогин пръв затича към кучето.
— Всичко е свършено — глухо каза той.
Лапата на шмека бе рязнала като бръснач яката на шлема и той се бе смъкнал от главата на кучето. То лежеше настрани, по изплезения му език се стичаше пяна.
Агньов напразно се опитваше да оправи шлема му или поне да затисне прореза. Безполезно. Топ вече дишаше външния въздух. В него имаше достатъчно кислород, но азотните окиси убиваха макар и не мигновено, но непредотвратимо.
Сякаш и Топ разбираше това. Опита се да лизне ръката на Агньов. От очите му капеха сълзи, слабините му конвулсивно хлътваха.
— Прекрати… — извърна се Сирьогин.
Агньов вдигна пистолета. Кучето го погледна с укор и тъга. Пистолетът трепна в ръката на Агньов.
— Не мога — глухо каза той.
— И аз също — тихичко отвърна Сирьогин. — Но така ще е по-добре.
Той се прицели.
Над скалите се разнесе вой, ехото го умножи и го издигна към виолетовото ледено небе. В този вой сякаш се изтръгна дълго сдържаното отчаяние на кучето, цялата му ненавист към студените червени равнини на Марс, чуждото слънце, несгряващата му светлина. И ненавистта като че ли му вдъхна сили. То скочи и бясно закръжи. Но в конвулсивните му движения имаше все пак някаква цел. Топ сякаш търсеше нещо между камъните и пясъка. Коремът и задните му крака се влачеха, но той упорито пълзеше към някаква известна само нему цел.
Агньов се помъчи да преглътне буцата в гърлото си. Кучето се строполи върху храст марсианско растение, заръфа порестата лигава маса…
Сирьогин скри пистолета.
— Инстинкт. Сега то е само обезумяло животно, което помни, че тревите понякога спасяват от смъртта.
— Тук няма трев…
— Инстинктът не знае това. Той му заповядва — търси… Земя, Марс… Страхът от смъртта заличава разликата, отчаянието пречи да прозре измамата. Добре поне, че намери бързо избавление от мъките си.
Агньов извърна глава, за да не гледа края, но когато отново се обърна, Топ още живееше. Агньов се наведе над него. В неподвижните очи на кучето като черна вълна се надигаше смъртта. Погледът му се бе изцъклил, то бе тръгнало натам, откъдето нямаше връщане. Агньов неволно докосна шлема си с движение, с което на Земята в такива случаи свалят шапка.
— Морските свинчета умряха от отровата на еретриума след тридесет секунди — каза Сирьогин. — Кучето издържа повече.
Педантизмът на Сирьогин дори не възмути Агньов. „Прости ми, Топ. Ние поне доброволно дойдохме тук, където дори животът крие смърт. Понеже знаехме защо. А на теб Марс не ти бе нужен, на теб ти беше по-трудно. Прости ми.“
И без да се колебае, насочи пистолета.
— Почакай — спря го Сирьогин. — Трябва да завършим опита.
— Това е жестоко.
— Необходимо е. Заради науката. А той, той все едно нищо не чувствува.
Очите на Топ се затвориха, само слаби тръпки издаваха, че още е жив.
— Не, това е жестоко, прекалено жестоко!
Викът на господаря му като че ли разбуди Топ. Мускулите на краката му се изопнаха, очите се отвориха, кучето вдигна глава.
Сирьогин и Агньов отстъпиха назад.
Топ вече се изправяше на олюляващите се крака. Слабините му хлътваха при всяко вдишване, но той дишаше, дишаше все по-шумно и радостно марсианския въздух.
— Какво е това? — прошепна Агньов.
Топ се запъти към него, но залитна. Сирьогин го подхвана с ръце. Кучето с благодарност лизна стъклото на шлема му.
Дълго стояха така и гледаха чудото, живия Топ. Със страх, че чудото изведнъж ще свърши, че главата на Топ ще клюмне и надеждата, изумителната светла надежда ще угасне. Но Топ живееше и дори учудено скимтеше: защо така необичайно мълчат хората?
— Да-а — промълви накрая Агньов.
Той неловко запристъпва на едно място. Без да разбира все още нищо, погали кучето по козината.
— Арсеник — изведнъж натъртено каза Сирьогин, като гледаше вторачено Топ. — А ние… ние сме истински тъпаци.
— Какво? — на Агньов му се стори, че не е чул добре.
— Арсеник — повтори Сирьогин. — Оръжието на отровителите. Или фосфор. Отрови, които не само убиват, но и лекуват. Така, нали? Еретриумът съдържа в тъканите си органични съединения и на единия, и на другия елемент. Впрочем ти по-добре от мене знаеш, нали си и биолог.
— Да, разбира се, по-добре — машинално се съгласи Агньов. Той все още не разбираше. — Аха! — досети се той. — Нима искаш да кажеш…
— Точно това.
— Но това е общоизвестен факт! Отрова, която може да се неутрализира с друга отрова.