— Гледай ти, общоизвестен факт. — Сирьогин не скриваше иронията си. — А тогава защо никой дори и не опита едновременно да диша марсианския въздух и да яде марсианска храна? Защо никой не се сети, че не може да има изцяло отровна биосфера? Защо трябваше да се намеси случайността, за да се отвори вратата, която мислехме, че е заключена. Не знаеш? Да вървим, Топ. Ти си ми славно кученце.
Той погали Топ. Нежно, така нежно, както никой никога не бе галил кучето. Песът завря носа си в дланта на Сирьогин, после погледна въпросително господаря си.
Но Агньов не забеляза погледа му, задълбочен в горчиви мисли.
„Да-а — поклати той глава, — че не се сетих сам да направя такъв опит, още иди дойди. Но да не съобразя от какво оживя Топ… Лошо, много лошо…“