— Един познат от Москва дойде, та му го дадох, докато е тук.
— Ами вие какво, без кола ли останахте? — съчувствено попита Зарубин.
— Жена ми има друга, нея карам.
— Как да намеря вашия познат?
— За какво ви е?
Собственикът на магазина дори не вдигна глава, докато задаваше въпроса си, очите му шареха само по разхвърляните по бюрото документи. Легендата на Зарубин беше изсмукана от пръстите и за всичко това бе виновно неговото удостоверение от Московското управление на вътрешните работи. Засега му вярваха, но всеки момент можеха да го помолят да си покаже документа и тогава щеше да се наложи да отговори на напълно законния въпрос: защо впрочем един столичен детектив издирва в Кемерово човек, който кара кола с кемеровски номер? И за да не стават тези работи, Сергей се преструваше на човек напълно цивилен и в случай на нужда можеше да си покаже паспорта.
— Разбирате ли, тия дни една кола блъсна мой приятел — започна той лъжата, с която през последното денонощие бе успял да свикне, — та търся свидетели. Всичко се случи пред очите ми и видях как наблизо мина сребрист опел, номерът му беше 307, а буквите не успях да видя. Казах на хората от автомобилната инспекция за това, а те ми викат — няма да търсим без буквите, такива коли колкото щеш, може тя изобщо да е от друг регион. Мътните ги взели дано, на никого за нищо не му пука, никой не иска да си мръдне пръста! Блъснаха човека, оставиха го инвалид за цял живот, а сега разправят, че той бил виновен, бил изскочил на платното, където не трябвало. А аз видях, че стана съвсем другояче! С една дума, сега сам издирвам свидетелите.
Собственикът на магазина не бързаше с отговора и Сергей търпеливо чакаше, вперил в него поглед, изпълнен с мъка и надежда. Но надеждите му не се оправдаха.
— Не знам — промърмори най-сетне той.
— Не знаете къде да го търся, така ли?
— Не знам.
— А къде живее?
— Нали ви казах: не знам.
— Но поне как се казва? Може да е отседнал в някой хотел, тогава ще обиколя всички хотели.
— Той не отсяда по хотели.
— А къде? — учуди се Зарубин. — На частна квартира ли е?
— За какво са му хотели, като е местен, цял живот е живял тук, половината град са му приятели.
— Ще го намеря — разпалено заговори Сергей, — ей тук да пукна, ама ще го намеря, за приятеля си съм готов на всичко. Само ми кажете как се казва, а аз ще направя всичко останало.
— Алик се казва. Фамилното му име е Серов.
— Алик, значи Александър, така ли?
— Ъхъ.
— Ами бащиното?
— Абе за какво ми е бащиното? Алик, значи Алик. Цял живот за мен е бил Алик.
На излизане от магазина Зарубин, усмихвайки се вътрешно, си мислеше, че този мрачен собственик със сигурност прекрасно знае къде може да бъде намерен Алик Серов. Как щеше да си даде колата, ако не знаеше, че всеки момент може да го намери? И още довечера — Сергей беше сигурен и в това — Серов щеше да научи, че го издирват като възможен свидетел на пътнотранспортно произшествие. Той не е видял никакво произшествие, но това вече няма значение. Важното е, че ще бъде информиран и следователно вътрешно готов, когато Зарубин го спре на улицата и започне да му задава въпроси. Няма да се възмущава, да размахва ръце, да вика и изисква да му представят документи. Само мило ще се усмихне и простичко ще обясни, че младежът греши, че най-вероятно търси друг опел, също с номер 307, но с други букви.
Засега Сергей не знаеше защо трябва да спира Алик Серов и да го заговаря. Възможно е дори тези оскъдни данни да са достатъчни, за да се установи в Москва самоличността на любовника на Яна Нилская. Тогава няма да са нужни и никакви контакти със Серов. Виж, ако в Москва не успеят да направят нищо, тогава Зарубин ще трябва да импровизира на място. Вече се подсигури. Сергей Зарубин изобщо беше предвидлив човек, вярно, това качество не действаше по отношение на парите, но по отношение на работата — в пълна степен.
Ала с Яна все пак нещата не бяха ясни. Излизаше, че Серов преди известно време е отишъл от Кемерово в Москва. А Яна, на свой ред, е настояла да отиде в столицата с мъжа си, надявайки се да се срещне с бившия си любовник. И са се срещнали. После какво? Отново е лумнал романтичният пожар и той е хукнал подир Яна обратно за Кемерово? Кой знае, може и така да е. Но ако пожарът е горял толкова силно, че Яна дори не е могла да скрие равнодушието си към своя съпруг, защо истерично е настоявала да се върне вкъщи? Би могла кротко да си стои в Москва, да се среща тайно със Серов, слава богу, има кой да гледа децата — и всички са доволни. Защо толкова е искала да се върне у дома?