— Струва ми се правилно — отговори тя. Да стои в стаята си бе точно това, което искаше, по този начин Рай със сигурност нямаше да я намери. — Но какво ще ям?
Тъмните сакарийски очи се плъзнаха по нея и после той се издаде, че говори малко френски, като й съобщи завалено, че жена му ще я храни.
Доволна, че ще може да се разбира, Сали му благодари и му се усмихна лъчезарно. Когато шофьорът си тръгна, тя вдигна куфара, като очакваше домакинът й да я заведе до стаята. Той обаче я изгледа сърдито, наведе се, взе куфара от ръката й и изръмжа:
— Много си малка. Жена ми ще те нахрани.
После я заведе по тесните стълби към стаята и я остави там. Сали огледа това, което щеше да е нейната спалня през следващите два дни. Стаята беше безупречно чиста, ала в нея имаше само едно единично легло и умивалник, на който имаше синя кана с вода и леген. Но леглото бе покрито с екзотична покривка и отрупано с възглавници, а дюшекът бе удобен, така че тя остана доволна.
Жената на собственика донесе табла със сирене, хляб, портокалов сок и кафе. Тя огледа Сали от глава до пети и изглеждаше потресена от тънките й бедра, ала се усмихна плахо в отговор на широката усмивка на Сали.
След като се нахрани, Сали съблече роклята и обувките си. Ако щеше да стои затворена в тази малка стая през следващите четиридесет и осем часа, щеше да е по-добре да се чувства удобно. Изрови от куфара си една дълга тениска. Само с нея и с панталоните щеше да й е толкова хладно, колкото изобщо бе възможно с някакви дрехи. После разопакова багажа и окачи всичко да се проветрява.
Нямаше какво друго да прави, затова легна на леглото и се опита да се зачете в една от евтините книжки, които си бе донесла, ала жегата започваше да я потиска и тя с копнеж си спомни за климатичната инсталация в хотел „Халидия“. Просна се по гръб и вдигна книгата да си повее. Едва тогава забеляза старомодния вентилатор на тавана. Извика от удоволствие, скочи и започна да търси ключа. Дори не би могла да се закълне, че хотелът бе електрифициран, но на стената наистина имаше ключ и когато го натисна, вентилаторът със скърцане се завъртя. Лекият полъх успокои усещането, че се задушава, и Сали се отпусна обратно на леглото.
Опита се отново да чете, ала в главата й продължаваха да се въртят мисли за Рай и изведнъж от гърдите й се изтръгна дълбоко ридание. Бе изненадана от сълзите си и в същото време не можеше да ги спре, затова опря глава на леглото и плака, докато гърдите я заболяха, а очите й се подуха. Да плаче за Рай? Преди седем години се бе заклела, че той никога вече няма да я накара да плаче и мислеше, че бе преодоляла илюзиите си за него. Но като го видя, обвил ръце около Корал, сякаш чук я удари по главата. Винаги ли щеше да е такава глупачка, когато ставаше дума за този мъж? Каква беше онази стара поговорка? „За това вече съм плакала“, или нещо подобно. Ала тя отново плачеше за същото, а това бе загуба на време.
Би трябвало да е благодарна, че бе видяла Корал, преди да бе позволила на Рай да я направи на пълна глупачка. Тази нейна безмозъчна слабост към него й бе позволила, макар да знаеше, че бе глупаво, все пак да реагира на ласките му, да копнее за тях. А подсъзнателно се бе надявала, че по някакъв начин нещата между тях могат да потръгнат. Може би трябваше веднъж завинаги да погледне истината в очите — причините, поради които Рай я искаше обратно, не бяха емоционални, бяха физически. Сексът между тях бе хубав. Бе повече от хубав. Бяха една двойка, която си подхождаше, всеки знаеше как да подлуди другия. И това не бе нещо, за което мислеха, то им бе вродено и на двамата. След като бе познала неговите ласки, не се ли бе отказала от други мъже, защото знаеше, че нищо не може да се сравни с онова, което бе преживяла с Рай? Не можеше да си представи Рай по същия начин да се отказва от жени — сексуалният му апетит бе прекалено силен. Но нямаше съмнение, че той има слабост към нея. Ала за нея сексът не бе достатъчен! Сали го обичаше и искаше любовта й да бъде споделена. Не можеха да прекарат живота си заедно в леглото, трябваше да има нещо друго.
Решително изтри сълзите си и започна да търси какво да прави. Четенето нямаше да й помогне и тя съжали, че не бе взела със себе си ръкописа. Но както го нямаше, можеше да пише на ръка и да го напечата, когато се върне, нали? Знаеше, че може да потъне в писането и да отхвърли от себе си всякаква болка.
Никога не тръгваше без няколко бележника в чантата, затова извади един от тях, седна на ръба на леглото и го опря на коленете си, защото нямаше нищо, което да използва като бюро. Насили се да си спомни докъде бе стигнала и след няколко минути писането потръгна. Какво като Рай отново я бе изоставил? Нали продължаваше да има себе си, новооткрития си талант и достойнството си. Бе се научила да живее без Рай и бе постъпила глупаво, като остана в списанието, след като разбра, че той го бе купил. Бе уязвима пред него, както винаги, ала знаеше, че сега нямаше да посмее да му позволи да заеме важното място в живота й, каквото бе имал някога. Това едва не я бе убило, бясната потребност от неговото докосване, усмивката му, присъствието му.