Късната есен отмина и наближи зимата. Сали се сети, че идва Коледа. Така се бе случило, че бе прекарала сама всички Коледи след смъртта на родителите си, и тази нямаше да е по-различна. Но догодина, обеща си тя, докато гледаше ярко украсената елха пред супермаркета, щеше да има истинска Коледа. Детето щеше да е на около девет месеца, любопитно към всичко в света. Сали щеше да направи елха, да натрупа под нея подаръци и детето щеше да е във възторг.
Това бе доста смътен план, ала все пак първият план, който бе правила, откак напусна Рай. Заради детето трябваше да се измъкне от депресията си. Имаше написана книга и трябваше да се свърже с литературния си агент, за да разбере какво става с издаването, а може би и да започне работа върху друга книга. Трябваше да има някакви средства, за да се грижи за детето, иначе знаеше, че Рай ще поиска родителските права. По никакъв начин не можеше да допусне това да се случи! Той имаше и друго дете, а тя имаше само това и никога не би се разделила с него.
Две седмици преди Коледа най-накрая взе твърдо решение и се обади в бюрото на Барбара Хоупуел с предишния си бодър глас. Когато я свързаха с Барбара, Сали се представи и преди Барбара да бе успяла да каже нещо, попита дали има някакъв напредък по намирането на издател.
— Госпожо Бейнс! — възкликна Барбара. — Къде сте? Господин Бейнс направо полудява, опитва се да довърши снимките в Европа и в същото време лети насам всеки свободен момент, за да се мъчи да ви намери. В града ли сте?
— Не — отговори Сали. Не искаше да слуша за Рай и колко се мъчи да я намери. Колкото и да бе странно, бе сигурна, че той ще направи усилия да я открие, дори и само заради детето, което тя носеше. — И няма значение къде съм. Искам само да поговорим за книгата, ако нямате нищо против. Намерен ли е издател?
— Но… — После Барбара се отказа и продължи рязко: — Да, имаме издател, който е изключително заинтригуван. Наистина трябва да се срещнем, госпожо Бейнс, за да уточним подробностите по договора. Можем ли да уговорим среща?
— Не искам да се връщам в Ню Йорк — каза Сали и при тази мисъл сърцето й се сви.
— Тогава аз с удоволствие ще се срещна с вас, където кажете. Просто определете времето и мястото.
Сали се поколеба. Не искаше да издава скривалището си, ала също толкова не искаше и да го напуска, за да се среща където и да било другаде. После бързо пресметна датите и изчисли, че Рай още един месец ще снима в Европа. Барбара бе казала, че той се връща винаги, когато може, но тя знаеше графика му и той бе много напрегнат. Най-вероятно нямаше да може да се върне на момента, дори ако Барбара случайно поддържаше връзка с него и издадеше, че бе говорила с нея.
— Добре — съгласи се тя неохотно и даде адреса. Уговориха се в четвъртък Барбара да дойде в къщата.
Това бе само след два дни и Сали бе още по-сигурна, че Рай нямаше да намери скривалището й. Когато се срещнеше с Барбара в четвъртък, щеше да я накара да обещае да не казва на Рай. Не искаше да говори за това по телефона, защото знаеше, че в бюрото всеки би могъл да ги слуша по дуплекса.
Тази нощ не можа да спи, бе прекалено нервна, че може да бе направила грешка, като бе издала къде е. Кой знае защо, имаше чувството, че Рай, както винаги, бе една крачка пред нея. Докато лежеше в леглото си и не можеше да заспи, си представяше всички видове „ако“. Ами ако Рай и в момента бе в Ню Йорк? Ами ако Рай дори бе бил в бюрото на Барбара и сега вече пътуваше към нея? Ами ако сутринта се събудеше и го намереше пред прага си? Какво щеше да му каже? Какво имаше за казване?
Стисна очи и се помъчи да се освободи от тъмното слабо лице на Рай, което внезапно изплува пред нея, и изпод клепачите й потекоха сълзи. Прониза я остра болка и тя се обърна на една страна, прегърна възглавницата и зарови лице в нея, за да заглуши риданията.
— Обичам го — простена на глас. Това не се бе променило и всеки ден далеч от него бе цяла вечност.
Изведнъж, неутешима в самотата си, Сали си призна, че иска да се върне при него. Искаше силата му, физическото му присъствие, дори ако не можеше да има любовта му. Искаше той да я държи за ръката, докато тя раждаше тяхното дете, и искаше да има още деца. Помисли за Корал и че нейното дете я разкъсва, ала постепенно осъзна, че любовта й към Рай бе по-силна от гнева й. Трябваше да го приеме такъв, какъвто беше, ако искаше да живее с него.
По някое време малко преди изгрев слънце задряма и се събуди само няколко часа по-късно от неспирния мрачен звук на студен проливен дъжд. Небето бе сиво, улиците вкочанени и безрадостни. Снегът още не бе дошъл, за да придаде на всичко вид на зимна приказка, но листата на дърветата бяха опадали и голите клони се удряха един в друг като кости на скелет. Нямаше за какво да става, ала Сали стана и успя да се заеме със скицирането на плана за нова книга. Тази щеше да е по-трудна, тя знаеше, защото първата бе донякъде плод на нейния собствен опит. Новата трябваше да е изцяло творение на въображението й.