И се моля на цветя и плитки
от крайпътни храсти, и на стрехи,
и на тази скромна пирамидка
да не доживявам до утехи.
Бистрия дъждец отърсил с длани
пак сьм пътник
и дъхът ми спира —
пред заоблени от сняг балкани,
под които глъхнат вълчи дири.
А пръстта дими и с пьлни шепи
пия в извори вода прозрачна,
и с очи от светлината слепи
искам пак за нещо да заплача.
После теб, Родино! Песен литва
и мъже пред Дунав думи сричат.
И Околчица е храм молитвен,
в който трябва да се коленичи.
ЛИРИЧЕСКИ ЕПИЛОГ
ПОД ЗВЕЗДИЧКА —
БОДЪР И ВЪЗТОРЖЕН
бързам днес
през краткото си време —
утре в две-три страници да сложа
тази незавършена поема.
И тече животът — гасне ручей,
но гърми под преспите водата
и се блъска в порива стозвучен
с лудия копнеж към свободата.
В дните като капка заблестяла
със трицветен накит под простора —
ще се пръсна в светлината бяла,
но ще падна в ручея ви, хора!
Приемете ме добър и нежен,
даже и обречен на забрава —
като шепа рехав сняг от Вежен
и роса от дунавска дъбрава.
И по устни — от сина към внука —
ще се скитам в дните поривисти,
ще осъмвам на хайдушка бука,
ще шумя в дьбиците разлистен.
И ще стихна в шепот на тинтява
без да търся почести, заслуги.
Песента ми незавършена остава,
за да я подемат утре други…