И хлопна слушалката, като не даде възможност на Лиза да възрази.
Лиза се върна в стаята и вече не седна. А какво ли пък, ако наистина погуби живота на Тамара? Никога няма да си го прости. Важно ли е кой как е облечен? Там няма и да забележат. Ще си седи в залата. Жалко, че роклята е разпрана. До тръгване оставаше половин час.
Лиза отвори вратичката. Там беше само официалният костюм на Павел Николаевич и нейният пеньоар. Къде ли натика вчера така глупаво роклята? Разбира се, в долното чекмедже… Измъкна я.
Но това беше друга рокля. Също така синя, но беше удължена, сякаш някой й бе пришил още един метър плат. И платът бе променен, превърнал се в кадифе, обшито с дребни перли…
„Павел Николаевич“ — помисли първо Лиза. Разбираше, че тази мисъл е равна на световна катастрофа, защото Павел Николаевич не би могъл да направи подобно нещо…
Убоде се. От роклята стърчеше игла и конец — нейната игла, която вчера бе забола в старата дреха.
Лиза прилепи роклята към себе си. Трябваше да я пробва. Макар че не бе нейна, но и чужда не би могла да бъде. Къде ли е обяснението?
Роклята се държеше на раменете за тънки лентички, като сукман, сутиенът под нея щеше да се вижда. Трябваше да намери банския си костюм, той е без презрамки.
Роклята се плъзна по нея като жива, сякаш това и чакаше, да я обгърне. И стана ясно, че бе шита за нея. Спускаше се до пода и я правеше по-висока и по-слаба, защото беше тъмна и строга поради перления накит.
Лиза протегна ръка в чекмеджето, за да вземе обувките. Сега нямаше да се вижда какви са. Но и те бяха променени. Бяха станали сини със сребриста гарнитура в тон с роклята.
Вече можеше да тръгва… Мислейки си това, Лиза се усмихна, защото с таквва дреха не можеше да бъде без прическа. Но не се и опита да направи нещо. Понапудри се, начерви си устните. Никога не бе правила това, но имаше червило и пудра за всеки случай, може би за да не забравя, че е млада.
А сега, какво да прави с косите си? Ако знаеше по-рано, щеше да изтича до фризьорския салон, щеше да ги направи да бухнат, или щеше да ги понакъдри. А сега те бяха само обикновени кичури, прави, наистина, гъсти, пепеляви. Носеше ги заплетени на плитка, завита на тила. Лиза ги разпусна, разреса ги… и часовникът удари половина. За петнадесет минути никъде нямаше да стигне. Нима щеше да пропадне всичко? Нямаше да я пуснат.
Лиза взе портмонето, облече сив шлифер и изхвръкна на улицата. Там също извърши престъпление — мина такси, ръката й сама се вдигна. Бързо пусна ръката си — ами ако Павел Николаевич я зърнеше отнякъде? Но колата вече бе спряла. Случва се понякога сякаш напук шофьорът да не бърза за гараж, нито за обед — заповядайте значи, дори до края на света. Усмихва се.
Стигна до театъра в седем без три минути. Тамара я нямаше на входа. Лиза остави шлифера на гардероб, но се отказа от бинокъла — вече бе похарчила рубла за такси, постоя секунда пред огледалото, за да оправи косите си. Точно такава се беше сънувала. Зад гърба й някакъв мъж се спря да я гледа.
Залата шумеше в очакване на началото, звънецът са скъсваше да звъни, сякаш артистите се бояха, че хората няма да успеят да седнат по местата си. Лиза извади от портмонето си билета, за да види кое е мястото.
— Позволете да ви помогна — друг мъж стоеше до нея, рус, солиден на вид, а се държеше като момченце на дансинг.
— Сама ще си го намеря.
— И все пак, ако имате нужда от помощ, само ме погледнете.
Но Лиза не го погледна. В ушите й звънеше, мяркаха се лица, зрителите наистина бяха облечени различно, но имаше и в дълги рокли. А пък тя беше по-хубава от мнозина.
На петнадесетия ред се извисяваше черна кула — Тамарината прическа. Толкова тежка кула, току-виж килнала главата й встрани. Лиза се промъкна до приятелката си, роклята й шумолеше и шумоленето се смесваше с останалия празничен театрален шум. Добре че мястото не беше заето, защото се случваше да продават два билета за едно и също място. Тамара се извърна и каза:
— Мястото е заето — и в същия миг се развика така, че можеше да я чуе цялата зала:
— Лизавета! Не вярвам на очите си!
Езикът й се мяташе, говореше, а очите й, вишневите й очища скачаха от Лизините рамене по синьото кадифе, впиваха се в перлите и когато Лиза седна, Тамара рече с шпионски шепот:
— Сега ще умра! Какво си направила със себе си?
— Нищо — каза Лиза и й стана приятно. — Намерих една рокля…
— Намерила си я? И обувките ли намери? И тези рамене, и тях ли намери?
Отзад някой измърмори: „По-тихо, че започва първо действие.“