За Тамара нямаше вече представление. Такова приключение до ден-днешен не беше преживявала. А Лиза вече гледаше към сцената, защото роклята й беше нужна не за да се показва, а само като пропуск в театъра.
Русият мъж отпреде й пречеше, оглеждаше се. Тамара също й пречеше, ахкаше, охкаше. А Лиза си гледаше пиесата.
Когато станаха през антракта, Тамара се залепи за нея като гербова марка. Признай си, та признай си. Тръгнаха към бюфета, застанаха на опашката за пирожки и лимонада, но не стигнаха до края, защото онзи русият вече беше взел всичко, дори сандвичи с хайвер и ги покани на масичката, сякаш им беше познат. Лиза дори не успя да се възмути, защото Тамара побърза да отвърне.
— Благодаря за поканата!
Мъжът беше възбуден, шегуваше се, говореше безспир, в Тамарка се кикотеше, сякаш всичко това се случваше заради нея, а на Лиза й беше малко смешно, но пък и приятно, като чу как момичетата от съседната масичка спореха: „Ти си забравила, показваха я по телевизията в една пиеса. От Тургенев.“
По време на второто действие Тамара пак й пречеше да гледа — много й беше харесал русият със сандвичите, вече бе научила, че се казва Иван. Ах, Тома, не разбираш ли защо русият е толкова внимателен?
— Той работи в научноизследователски институт — шепнеше Тамара в ухото й. — Много е интересен. Само носът му не ми харесва. Прекалено голям е. Но нали носът не е най-важното за един мъж, ти как мислиш?
Лиза не я слушаше.
Изобщо вечерта беше приятна. И пиесата — чудесна, и артистите играеха отлично. Лиза някак си се бе променила — синята рокля й бе повлияла по магически начин, когато след представлението стояха на стълбата, една перла изхвърча от роклята. И да не мислите, че Лиза се спусна да я търси? Нищо подобно. Иван я вдигна в краката й, а някакъв побелял старец каза с усмивка:
— Защо си пилеете скъпоценностите, девойко?
Иван й подаде перлата, а старецът каза:
— Чудесен бисер. Японски ли е? Позволете… — повъртя го из пръстите си и добави: — Казвам ви го, защото съм стар геолог и разбирам от тези неща. Впрочем, вие сте прекрасна… — И въздъхна. Лиза дори се изчерви.
А Тамара диктуваше телефона си на Иван. Напразно, тя не разбираше, че това е стара мъжка тактика. За него Тамара само бе нишката, нищо повече. А пък Лиза не се интересуваше. Тя си имаше дом, Павел Николаевич, работата. И утре нямаше да има нито обувки, нито рокля — и на това беше благодарна. На кого? На шкафа?
Долу Иван застана на опашката пред гардероба. Тамара се отдалечи, а към Лиза се приближи млад човек с позната физиономия.
— Пани Ренета? — каза той. — Познах ви.
— Не съм пани — рече Лиза. Само това липсваше. И тогава го позна. Артист. И дори известен. Миналата вечер го беше видяла по телевизията.
— Извинете — каза артистът, — признавам, че не знаех как да се доближа до вас. И измислих началото — за Рената. Лошо ли го измислих?
Лиза каза, че е лошо, но се усмихна, защото артистът беше очарователен. Още повече, че от всички страни гледаха към тях и се мъчеха с въпроса, с коя ли красавица разговаря този актьор?
Но тук разговорът свърши. Иван се върна с шлиферите, видя артиста и изведнаж стана толкова сух и учтив, че се очакваха неприятности. Лиза от едно време знаеше, че трябва да раздели младежите, а от Тамара нямаше полза — тя се захласна, като видя кой е новият поклонник на Лиза.
Лиза метна шлифера на ръката си, щеше да го облече на улицата, а с другата хвана Иван подръка и тръгна към изхода, без да си вземе довиждане с артиста.
На улицата Иван се опомни и съобрази:
— Да избягаме ли от нея?
Той имаше предвид Тамара. Ама че проста мъжка хитрост!
— Не — рече Лиза развеселена. — Няма да избягаме.
— Лиза!
— И няма нужда да ме изпращате. Моля ви, не разваляйте хубавата вечер.
— Хубава — призна Иван, но с такава тъга, като на гарата.
Лиза се стресна, че още го държеше подръка. Пусна го и погледна часовника. Десет и половина. Павел Николаевич вече се е прибрал в къщи и сигурно се сърди. А толкова дълъг й се струваше пътят между входа на театъра и стаята с една лампичка на тавана от двадесет и пет свещи — повече икономията не позволяваше.
Очите на Иван бяха тъжни и съвсем не нахални. Лиза знаеше, че каквото и да му нареди сега, той ще го изпълни.
— Идете си — рече тя. — А току-виж пристигнала Тамара, а аз ще направя така, че ще ви се наложи да я изпращате до в къщи.
— Готов съм и на това.
Но я послуша и си тръгна. И навреме, защото изскочи Тамара — черните плетеници на главата й бяха разбъркани.
— Знаеш ли, че онзи артист ме задържа. Разпитваше ме за тебе — коя си, защо не те познава? От пръв поглед се влюби до уши. Слушай, той е още там. Реши, че Иван ти е мъж. Дадох му моя телефон.