— Това пък какво е? — прошепна Томи на Никол.
Момичето от другата страна им обясни:
— Думите са от Каролина Сибли-Биърс. Музиката е негова.
— Quel enfantillage109 — промълви Томи, когато младежът започна следния стих, в който се намекваше за другите склонности на скокливата дама. — On dirait qu’il recite Racine!110
Привидно поне лейди Каролина не обръщаше никакво внимание на това, че изпълняват творбата й. Никол още веднъж я погледна и лейди Каролина й направи силно впечатление не с характера си или с личността си, а с това, че съумява така добре да се владее; Никол реши, че тя е опасна жена, и това й впечатление не закъсня да се потвърди, когато гостите станаха от масата. Дик остана седнал със странно сковано лице; загубил контрол над езика си, той каза думи, които бяха колкото груби, толкова и нередни:
— Не обичам намеците, тези английски шушу-мушу, които могат да те проглушат.
Лейди Каролина, която беше вече изминала половината път до вратата, се обърна, приближи се до него и заговори невисоко, но хапливо и достатъчно силно, за да я чуят всички присъствуващи:
— Вие сам си го изпросихте — с вашите хули срещу моята страна, с вашите нападки срещу моята приятелка Мери Мингети. Казах само, че в Лозана са ви видели да дружите с хора, чиято мъжественост е под въпрос. Нима това проглушава ушите? Или проглушава именно вашите уши?
— Все още не говорите достатъчно високо — каза Дик, но отговорът му дойде малко късно. — И тъй, аз вече имам славата на…
Гласът на Голдинг прогърмя, неговото „Хайде! Хайде!“ заглуши думите на Дик, той насочи гостите си навън към палубата и те отстъпиха пред могъщата му фигура. Завивайки зад вратата, Никол видя, че Дик още седи на масата. Беше ядосана на жената заради абсурдните й думи; беше ядосана на Дик, че по негово настояване бяха дошли тук, заради това, че се беше напил, за това, че острата шпага на иронията му беше притъпена и беше позволил да го унизят. Неприятно й беше още нещо: първопричината за озлоблението на англичанката беше, че с пристигането си тя й беше отнела Томи Барбан.
Миг по-късно тя видя Дик, застанал до мостчето; той очевидно се владееше напълно и тя се заприказва с Голдинг, след това в продължение на един час не го зърна никъде по палубата, затова престана да участвува в сложната малайска игра, която се играеше с връв и кафеени зърна, и каза на Томи:
— Трябва да намеря Дик.
След вечеря яхтата беше поела курс на запад. Хубавата нощ се плъзгаше край плуващия кораб и чезнеше зад борда, дизелите работеха равномерно, пролетният бриз разбърка косите на Никол, когато тя се приближи към носа на кораба и с облекчение забеляза Дик, застанал до жлеба на флагщока.
— Хубава нощ — прозвуча спокойно гласът му.
— Разтревожих се.
— О, ти си се разтревожила?
— Не говори така. Ще ми бъде много приятно, ако бих могла поне мъничко да направя за теб, Дик.
Той се извърна от нея й погледна на юг, където под булото от звездна светлина се стелеше Африка.
— Вярвам ти, Никол, и понякога съм уверен, че колкото по-малко е това, което ще направиш, толкова по-приятно ще ти бъде.
— Не говори така — не говори такива неща. Лицето му се белееше под белезникавите отблясъци на пенливите гребени под светналото небе, по него не беше изписана досада, както тя очакваше. То беше дори малко разсеяно; погледът му малко по малко се измести и падна върху нея, той я изгледа като пионка, която трябва да се премести; след това пак тъй бавно я хвана за китката и я привлече към себе си.
— Ти ме съсипа, нали? — запита я той без злоба. — Така че и двамата сме съсипани. Следователно…
Изстинала от ужас, тя му подаде и другата си ръка. Добре, щом е така, готова беше да го последва — отново долови с всичките си сетива красотата на нощта в един миг на душевно съзвучие и самоотрицание.
— Добре, щом е така…
… Но тя неочаквано усети, че двете й ръце са свободни, Дик й обърна гръб и въздъхна. По лицето на Никол потекоха сълзи. След малко тя чу, че някой се приближава — беше Томи.
— Намерила си го! Никол си помисли да не би да си скочил през борда заради това, че тази английска пикла ти се скара — обърна се той към Дик.
— Би било един изход да скоча през борда — каза меко Дик.
— Нали! — побърза да се съгласи Никол. — Хайде да вземем спасителни пояси и да скочим в морето. Време е да направим някакво зрелище. Цял живот прекалено много се контролираме.
Като ловджийско куче Томи се опитваше да подуши какво става между тях тази вечер.