След вечеря същия ден Дик реши, че е време да сложи край на цялата история; освен това искаше му се да тегли един здрав ритник на Франц, защото отчасти той го бе заплел в нея и го бе докарал до тези мъчителни преживявания. Почака известно време в преддверието. Очите му проследиха една барета — не беше баретата на Никол, мокра от чакането под дъжда, а барета, която покриваше един обръснат череп със следи от скорошна операция. Трескавите очи под баретата блуждаеха, спряха се върху Дик и човекът се приближи.
— Bonjour, Docteur18.
— Bonjour, monsieur19.
— Il fait beau temps20.
— Oui, merveilleux21.
— Vous etes ici maintenant22?
— Non, pour la journee seulement23.
— Ah, bon. Allors — au revoir, monsieur.24
Радостен, че е успял да влезе в контакт с друг човек, нещастникът с баретата се отдалечи. Дик остана да чака. Отгоре слезе една сестра и се приближи до него.
— Мис Уорън ви моли да я извините, докторе. Иска да полегне. Днес предпочита да вечеря в стаята си.
Сестрата не се отдалечи веднага, може би очакваше от него да каже, че държането на мис Уорън е патологично.
— Да, разбирам. — Той преглътна и усети пулса на сърцето си. — Надявам се да се почувствува по-добре. Благодаря ви.
Беше объркан, стана му неприятно. Във всеки случай това го освобождаваше от ангажименти.
Остави една бележка за Франц, с която се извиняваше, че няма да дойде на вечеря, и тръгна през тревата към спирката.
Излезе на платформата: релсите отразяваха меката светлина на пролетната вечер, стъклата на автоматите за билети и цигари проблясваха и започна да му се струва, че станцията и болницата са на границата между центробежните и центростремителните сили. Тази мисъл го изплаши. Изпита облекчение, когато под обувките му отново закънтяха твърдите павета на цюрихските улици.
Очакваше Никол да му се обади на другия ден, но тя не се обади. Помисли си дали не е болна, позвъни в клиниката и се свърза с Франц.
— Вчера слезе за обед, днес също — каза Франц. — Изглеждаше малко разсеяна. Какво стана?
— Нищо особено — попе аз смятам, че мина без сътресения. Опитах се да се държа на разстояние, но струва ми се, че това не е достатъчно, за да промени отношението й, ако приемем, че тя е взела нещата по-сериозно.
Може би тщеславието му беше наранено от това, че не стана нужда да проявява милосърдие.
— Като имам предвид някои неща, които е казала на сестрата, склонен съм да мисля, че тя е разбрала.
— Хубаво.
— Това е най-доброто, което би могло да се случи. Не изглежда възбудена — само малко разсеяна.
— Добре тогава.
— Дик, ела пак да се видим, но скоро.
Осма глава
През следващите седмици Дик чувствуваше остра неудовлетвореност. Патологичното начало и наложеният от обстоятелствата край на тази история оставиха в устата му неприятен вкус. Бяха използували нечестно чувствата на Никол — а дали не и неговите? Поне за известно време щастието щеше да бъде забранен плод за него — той си я представяше как върви по пътеките на парка около клиниката и поклаща периферията на широката си сламена шапка.
Веднъж се случи да я види; както минаваше край хотел „Палас“, един великолепен ролс-ройс се изкачи по дъговидната алея към преддверието. В огромната мощна кола се забелязваха две малки фигурки — Никол и една млада жена, за която той реши, че е сестра й. Никол го съзря и за миг остана с отворена уста от уплаха. Дик нахлупи шапката си и отмина, но за секунда въздухът около него свистеше, сякаш над главата му кръжаха всички джуджета от фасадата на „Грос Мюнстер“. Опита се да забрави случилото се, да го резюмира професионално, като отбележи и подробностите за нерадостния режим, който я очаква; имаше опасност от нов „тласък“ на болестта поради неминуемите изпитания, които животът поднася. Така съставеното лекарско заключение, макар и убедително за всеки друг, не го задоволи. Всички тези условия само го накараха да си даде сметка още веднъж, че доста се е увлякъл; затова твърдо реши да си послужи с „противоотрови“. Една от тези противоотрови беше телефонистката от Бар-на-Оба, която сега обикаляше Европа от Ница до Кобленц и полагаше отчаяни усилия да намери някой от мъжете, с които бе прекарала най-хубавите си дни; освен това той трябваше да си уреди пътуването до Щатите на борда на американски транспортен кораб през месец август. Имаше още една, трета противоотрова — започна да работи по-усилено върху коректурите на своята книга, която през есента същата година трябваше да бъде представена на ползуващите немски език психиатри.