— … с артистична душа, какъвто дълбоко в себе си си самият ти — помогнах му да се изрази.
Изгледа ме учудено и продължи:
— Да, може би. Още по-добре е, че момичето, с което мога да споделям всичко, е красавица като теб. Всъщност може би е по-зле.
— Защо? — прошепнах.
— Защото не мога да се съсредоточа върху разговора. В ума ми се прокрадват съвсем други помисли.
Изведнъж гърлото ми пресъхна.
— Мисля за нежните ти устни, съблазнителни като череши, и какво би било да ги целуна. Какво би било да те притисна в прегръдката си само за да усетя човешка топлота след всички тези години.
— Години?
— С брака ми отдавна е свършено.
— Шеймъс — започнах аз, но не намерих думи да продължа. Той повдигна ръка и венчалната му халка проблесна на светлината на свещите.
— Не го казвай. Не разбивай мечтите ми още сега. Нека те погледам, преди да чуя, че никога не би проявила интерес към жалък стар козел като мен.
— Не е така! — извиках аз… Проявявам! Искам да кажа… не си жалък стар козел. Не си козел…
— Само жалък старец? — попита той и зелените му очи заблестяха дяволито.
— Не си старец. Намирам те за невероятно красив — казах аз с топлота.
— Така ли? — усмихна се Шеймъс.
Дъхът ми спря. Но след миг той отново се наведе над чинията си и лакомо продължи да се храни.
Поръчахме десерт и кафе. Шеймъс избра пудинг, а на мен отчаяно ми се хапваше паста с топъл лимонов крем, но не се осмелих да поискам, за да не ме сметне за ненаситна дебелана. Спрях се на сорбе с шампанско, но успях да хапна само две лъжички. Стомахът ми бе свит на топка и не можех да изпитам наслада. Бе сменил темата и бе заговорил за незначителни неща като икономика и футбол. Срамувах се и се питах дали не съм се издънила, признавайки му всичко.
— Ядеш колкото мравка — одобрително каза той, когато свърши шоколадовия си пудинг. — Да помоля ли за сметката?
— Мм. Благодаря за чудесната вечер — едва промълвих.
— Какво искаш да кажеш с това? Нима вечерта е свършила?
— Не е ли?
— Само ако си решила да разбиеш сърцето ми — каза Шеймъс и слънцето отново разсея облаците. Даде щедър бакшиш на сервитьорите, които натовариха костюмите му в червеното ферари. Вече нямаше да се тревожа да не се измачкат. Шеймъс отваряше всяка врата пред мен, помогна ми да облека сакото си и да се кача в колата.
— Роза за дамата, сър? — попита дрипав старец с торба клюмнали рози. — По една лира са.
Застинах. Мъжете винаги разкарваха тези нещастници, докато приятелките им тайно се надяваха да получат цвете.
— Заповядай — каза Шеймъс, извади две двадесетачки от портфейла си и взе целия букет. След това се наведе и ми го поднесе с поклон.
Приех ги с въздишка на удивление.
С галантен жест ме покани да се кача в колата.
— Милейди, каретата ви очаква.
Профучахме по улиците. Шеймъс караше толкова бързо, че би могъл да стане поредният таксиметров шофьор-маниак в Ню Йорк. Сякаш колите край нас се сливаха. Само за секунда успях да срещна завистливите погледи на няколко млади двойки с фордове ескорт.
Паркирахме пред една от белите луксозни сгради в Кенсингтън, със стъпала отпред и колони в двата края на терасите.
— Това е лондонският ми апартамент — каза Шеймъс, когато пъхна ключа в ключалката. — Просто малък pied-a-terre[7].
Поведе ме към първия етаж и още една масивна махагонова врата. Апартаментът не бе много голям, но изглеждаше изключително скъп, с модерни светли мебели и дивани с бели кожени тапицерии. Имаше снимки в рамки на голи жени и голяма червена цапаница над камината. Според мен приличаше на повърната кучешка вечеря, но той не ме попита за мнението ми.
— Виждаш ли тези снимки? На Хърб Риц… много известен фотограф. Това са негови оригинали.
— Значи си ги окачил, за да гледаш подписа на фотографа — шеговито отбелязах аз.
Стрелна ме с леден поглед.
— А картината… на Гардолфо ми струва двадесет хиляди. Не си застанала на хубаво място. Ела тук, светлината пада по-добре.
Накара ме да се преместя в най-осветената част на стаята и успях да различа слънцето над безразборните червени петна.
— Хм… хубаво. Доста драматично.
Постарах се думите ми да прозвучат убедително, въпреки че никога не съм била способна да разбера и оценя смисъла на модерното изкуство. Но и неговият свят не ме разбираше и оценяваше, така че нямаше нищо нечестно.
— Ела, малка хитрушо.