«Прави това и с мен», помислих си аз с ярост. Бе една от любимите ми ласки. Не можех да повярвам. Сякаш наблюдавах сцената на забавен кадър.
Не чух Кийша да се приближава към нас и усетих присъствието й едва когато потупа Снежанка по рамото.
— Мохамед каза, че те търси.
— Трябва да вървя, Алекс, скъпа, но ще се върна. Можеш да ме запознаеш с Шеймъс, а аз теб с Долорес — засмя се Снежанка. — Услуга за услуга, а?
Кийша притисна рамото ми.
— Казах ти, че е мръсник. Хубаво е, че го разбра сега.
— Хубаво ли? Какво хубаво има в това да видя гаджето си да се натиска с друга?
— Алекс — въздъхна Кийша. — Тя е съпругата му. Ти си другата жена.
Вече плачех. Не ронех малки, едва забележими сълзи, а по бузите ми се стичаха обилни солени струи, които размазваха фон дьо тена ми.
— Но той каза, че ще бъде в Париж. И че с брака му е свършено.
— Очевидно не е така, скъпа — тихо промълви Кийша. За миг зърнах отражението си в една от огледалните колони. Слава богу, че спиралата ми бе водоустойчива, но очите ми бяха зачервени, а лицето — на райета като шезлонг в Брайтън. Носът ми бе по-червен от на елена Рудолф. В този миг, изглежда, нещо щракна в съзнанието на Шеймъс, защото застина и съвсем бавно извърна глава към нас.
Видя ме. На лицето му се изписаха променливи емоции. Първата бе ужас, второто чувство за вина, а третата паника.
Долорес го погледна.
— Скъпи — силно прошепна тя, — познаваш ли момичето, което се излага така? Мислиш ли, че е пияна?
Кийша отвори уста, за да каже бог знае какво, но я сритах в пищяла, преди да проговори.
Искаше ми се да я ударя. Или него. Да потъна вдън земя, да побягна накъдето ми видят очите, но не можех да помръдна. Стоях като хипнотизирана. Парализирана.
Шеймъс каза:
— Да вървим, скъпа.
Поведе Долорес между хората.
Кийша ме завлече в тоалетната и ми хвърли няколко носни кърпички.
— Бързо изтрий тези сълзи.
— Не мога — изхлипах. — Искам да си отидем у дома.
— В никакъв случай. — Грубо започна да подсушава лицето ми. — Какъв фон дьо тен си сложила? — Започна да рови в чантата ми, но откри само коректор за тъмни кръгове и червило.
— Не го взех. Мога ли да ползвам твоя?
— О, и таз хубава — саркастично промърмори тя и посочи шоколадовите си бузи. — Не мисля, че моят тъмен махагон като на Иман е подходящ за теб. Ще трябва да се задоволим с това.
Попи влагата и възстанови грима ми поне до някакво подобие на приличен вид.
— Сериозно. Не мога да го понеса.
— Трябва да се стегнеш… Не му доставяй удоволствието. А какво ще каже Оливия Уайт?
Тези думи ме накараха да дойда на себе си. Въпреки че ми се повдигаше, закрачих обратно към салона, повтаряйки си редове на Шекспир: «Отново тръгваме напред, приятели, отстъпим ли, ще е предателство към мъртвите…»[8]
— Чуваш ли? — попита Кийша. — Ето, изпий това.
Взе един «Кир Роял» и ми го подаде. Застинах. Отново видях Долорес. Бе хванала Шеймъс под ръка и го дърпаше към мен. Не исках да ги гледам, а необяснимо защо не преставах да ги зяпам. Сякаш бях станала свидетел на тежка катастрофа и стоях вцепенена от ужас.
— Засмей се — изръмжа Кийша. Хвърлих й убийствен поглед. — Засмей се! — настойчиво повтори тя.
Долорес се приближаваше, устремена към нас като танк.
Избухнах в истеричен смях и едва не разлях питието си.
Кийша безмилостно ме гъделичкаше по кръста. Подла кучка. Но също се засмя, докато се опитвах да запазя поне част от шампанското си. Сякаш и двете бяхме откачили.
— Здравей, Шеймъс — каза тя така силно, че всички да я чуят. — Аз съм Кийша, съквартирантка на Алекс. Много ми е разказвала за теб.
— Така ли? — уплашено промълви Шеймъс. — А… това е съпругата ми, Долорес. Алекс работи при мен. Как си, Алекс?
Навярно сте предположили, че нервите ми няма да издържат и ще заридая като домакиня, която реже лук, докато гледа как Гарет Саутгейт бие дузпа за Англия.
Но се лъжете.
Когато една жена застане срещу съперницата си, открива, че притежава неподозирана сила. «Как смее тази Долорес Мейън да ме гледа така надменно? Да се перчи с тоалетите и слугите си и с моя Шеймъс?» казах си, обзета от ярост. Бях бясна, защото бях допуснала да ме види разстроена и мускулите на лицето ми трепереха. «Хей — помислих си със злорадство, — аз спя със съпруга ти, така че престани да се усмихваш самодоволно».
Добре, добре. Зная, че вече загубих съчувствието ви, но се опитвам да бъда честна за онова, което се случи. Казват, че насилието не е решение на никой проблем, но грешат. Би ме накарало да се почувствам доста по-добре. Едва се сдържах да не се нахвърля върху напудрената кукла и да не разкривя изваяните й скули.