На полицата имаше снимка на семейство Дръмънд и й показах какво имам предвид.
— Това е Чарлз.
— Хм. А този… господи, той ли е твоят човек?
— Същият — отвърнах и с умиление се усмихнах на лицето на Том. В този миг ми хрумна, че наистина не бива да бъда толкова претенциозна. Може би бе глупаво да се надявам на нещо по-добро в живота си от плондера Том. Ако се целех твърде високо, нямаше да улуча нищо. Новината, че Елън ще се омъжва, ме бе разтърсила. Зная, че ще ме сметнете за завистлива кучка, но ми се струваше, че всички на света си имат половинки, освен мен. И Бронуен, но тя бе дарена със стройно тяло и миловидно лице като на Гейл и щом превъзмогнеше раздялата си с Дик, щяха да се съберат цяла опашка кандидати за мястото му.
Защо животът ми се бе объркал така?
— Със сигурност тук има някой свестен. Ти просто не допускаш до себе си мъж, който не е съвършен. Проблемът ти, Алекс — каза Кийша, и се подготвих да слушам лекция от момиче, което излизаше само с чаровници от кориците на списанията, — е, че си непоправима романтичка.
— Нормално е жените да бъдат романтички.
— Но не чак толкова. Срещаш някого и за секунди хлътваш до уши. Не изчакваш да го опознаеш. А ако не те привлича от първия миг, бързаш да го разкараш.
— Не вярваш ли в любовта от пръв поглед?
— Не — спокойно отвърна Кийша, надвиквайки бръмченето на сешоара. — Има страст от пръв поглед. Ти смесваш понятията.
— С Шеймъс беше любов.
— Как е възможно? Ти не знаеше нищо за него, а започна да го боготвориш и упорито отказваше да видиш недостатъците му, защото искаше да е идеален. Толкова отчаяно се стремиш да бъдеш нечия сянка, че сама проваляш шансовете си за нещо истинско.
— Е, благодаря, доктор Кийша.
Бях така ядосана, че стоварих сешоара и облякох плетения костюм «Никол Фари», без дори да я погледна. Може би защото думите й ме тласнаха към нещо, срещу което все още не бях готова да се изправя.
Спомних си за първия път, когато бях видяла Оливър. Все още живеех в мизерната си бърлога, предлагах скулптурите си на галерии и всички затръшваха вратата под носа ми. След поредното отхвърляне буквално се сблъсках с него. Свих покрай един ъгъл, заслепена от сълзи, и налетях на висок, слаб мъж с бохемски вид, който снимаше с камера красиво момиче. След миг обективът му вече улавяше една от кофите за на Уестминстър.
— Стоп! Гледай къде вървиш, за бога! — изкрещя той толкова силно, че се стреснах и изпуснах една от чантите си. Статуята ми на видра, извила гръбнак, се разби на милион парчета. Нечовешкият писък, който издадох, така разтревожи Оливър, че подаде камерата на асистента си и ме заведе в най-близката кръчма.
— Донеси на дамата едно бренди — грубо нареди той на сервитьора и през сълзите, които все още бликаха от очите ми, забелязах неустоимия му рус перчем. Дори когато съм най-нещастна, част от мен не престава да се надява да срещне красив мъж. — Какво стана? Господи, толкова съжалявам.
— Ст… статуята ми — проплаках, пресуших брендито и от устата ми се разхвърчаха пръски, защото опари гърлото ми, сякаш бях отпила ацетон.
— По дяволите. Слушай, колко струваше? Трябва да я платя, разбира се.
— Не струваше нищо — отвърнах аз и отново заридах. Оливър обяви край на снимачния ден и ме отведе в хотела си, където ми позволи да ползвам луксозната баня, и изслуша цялата ми история. Дори не се опита да ме вкара в леглото си, поне тогава. Чувствата, които пламнаха у мен онзи следобед, бяха неописуеми. Оливър бе рицар на бял кон, дошъл да ме спаси.
Почти както Шеймъс.
После се сетих за Джералд. Толкова настойчиво ме бе ухажвал в началото в «Оксфорд». Купуваше цветя, откъсваше венчелистчетата им едно по едно и ги разпиляваше пред мен.
— Трябва да стъпваш по път, осеян с цветя.
Водеше ме на опера, балет и всякакви културни прояви.
— Ще харесаш Щраус. «Кавалерът на розата»[13] е идеалното произведение за теб.
Бе впечатлен от скулптурите ми и настояваше да ходим в Британския музей, «Ашмолийн»[14] и навсякъде, където можеше да съзерцава голи мъжки тела. Тръпнеше от задоволство.
— Извивката на задните му части… о, какви мускули изпъкват под тази кожа, Алекс, скъпа.
Приемах отказа му да правим секс като признак на чувствителна природа. Не осъзнавах, че романтичното му въодушевление е опит за борба с неговата хомосексуалност. Джералд не искаше да бъде гей. Но бе такъв, както разбрах, когато подстригах косите си, отслабнах и заприличах на момче, а той все още не ме желаеше. При първата и последната ни кавга призна, че изпитва неудържимо влечение към Хилъри Сейнт Джон, ръководителя на скаутската организация в селото на родителите ми.