— Какъв смисъл има, скъпа? — ласкаво попита Гордън.
Харесваше ми да влагам творчество в работата си. Е, не бях Оскар Уайлд, но какво от това. Ако успеехме да продадем нещо, може би щях да получа скромна комисиона.
Но трябваше да приема тъжната истина. Въпреки че придадох по-приличен вид на галерията, тя си оставаше просто затънтено магазинче, в което се продаваха творения без стойност.
Поне имах основание да отхвърля предложението на скъпата си майка.
— О, махни се от онази дупка и се върни у дома, скъпа, знаеш, че животът в големия град не е за теб — каза тя.
— Тук ми харесва — излъгах.
— Дано пускаш косата си малко по-дълга. Собственикът покани ли те вече да излезете заедно?
— Не.
Тежка въздишка.
— Какъв е проблемът, скъпа, да не би все още да носиш костюми с панталони? Кого ще намериш, ако по цял ден седиш в някаква прашна кутийка? Гейл ми каза, че вечер не излизаш.
— Не мога да си го позволя — лекомислено отвърнах и последваха още двадесет минути убеждаване да приема кралските подаяния и да започна да водя документацията на баща си.
— У дома няма да плащаш наем. А и тук има толкова свестни млади мъже.
Като Найджъл Федър от клуба на младите консерватори в Уолдингъм? Боже опази!
— Мамо, не е задължително една жена да има приятел, за да се чувства пълноценна — отвърнах с раздразнение.
— Пълни глупости — веднага възрази тя. — Животът й е провал, ако няма мъж до себе си, скъпа. Става сприхава откачалка като леля ти Карълайн.
Потръпнах. Леля Карълайн бе по-малката и по-грозна сестра на майка ми, която наистина бе сприхава и откачена.
— По нищо не приличам на леля Карълайн — уверено изтъкнах. — Трябва да затварям, мамо, чао.
Оставих слушалката и с тъга погледнах отражението си. Лицето ми бе бледо и изпито, не като на Кейт Мос, а по-скоро като на хилаво пиле. Кожата ми изглеждаше суха, а косата без блясък. Боядисаните кичури бяха добили неприятен сивкав оттенък. Бях започнала да получавам писма от банката, но трябваше да бъдат благодарни, че изобщо внасям нещо.
Двоумях се дали наистина да не зарежа всичко и да не си отида у дома.
Хрумна ми, че Том Дръмънд би се опитал да ми вдъхне кураж, би ме уверил, че съм на прав път. Магазинът имаше стар заден двор, където Гордън държеше грънчарско колело и ми позволяваше да правя скулптури в почивките си. Някои от тях не струваха, но повечето бяха сносни и това ми помагаше да преодолея депресията. Гордън все ми повтаряше да не се надявам да продам нещо.
Том би ме насърчил да продължа въпреки всичко. Сякаш нещо прониза сърцето ми, когато си спомних за убедеността му, че човек трябва да остава верен на истинската си същност.
Тази мисъл ме изпълни с такъв копнеж, че заплаках. Напоследък бях проляла доста сълзи. Казах на Гордън, че страдам от хронична сенна хрема.
— През декември? — попита той, но се престорих, че не съм го чула.
Бях продала две картини за цяла седмица, когато дойде краят на работното време в петък. Едната на жена, която бе попитала дали морският пейзаж с кораби от «Стейдс Груп»[17] може да бъде приписан на Търнър. Заслужавах медал за това, че дори за миг не се засмях.
— Е, не, но определено е в духа на Търнър — отвърнах.
— Да. Художниците са имали много общи неща — уверено заяви тя. — Винаги са ми казвали, че имам набито око.
Прехапах език. Едва се сдържах да не кажа, че сигурно сега го е затворила и гледа с другото, на което има перде, или че единственото общо между Търнър и създателя на тази картина е, че и двамата са художници.
(Зная, че това, което казах, бе пълна глупост, но нали ми плащаха, за да говоря подобни неща? А какво бе нейното извинение?)
Във всеки случай сделката бе осъществена.
Гордън ми се бе разкрещял, защото бе изтрил приходите ни за последния месец от компютъра, навън бе стегнала поледица, а предното стъкло се бе пукнало. Пристигнах у дома ядосана, премръзнала и мокра, защото станция «Грийн Парк» бе затворена поради заплаха за бомба, а автобусът бе закъснял. Не бях оправила грима си, а крачолите на белия ми панталон бяха целите в кал и изглеждах ужасно.
Нищо ново.
Както и да е, когато стигнах до апартамента, вътре светеше и се чуваше шум. Страхотно. С удоволствие щях да си побъбря с Дан, Дейв или последното завоевание на Гейл за медии и мода и да ги убеждавам, че водя невероятно вълнуващ живот в Лондон, а работата ми е много интересна. Да, предпочитах това, отколкото нещо досадно, като да се потопя в гореща вана с голям сапун с плодови масла.
17
Кръг английски художници от късния XIX в., известни още като Северните импресионисти. — Б.р.