Лампата светеше слабо, островче от светлина в тъмнината на спалнята. Мелани седеше до нея, наведена над бродерията си. Светлината падаше върху косата й и тя припламваше като ореол. От време на време оставяше ръкоделието си, вдигаше глава и загриженият й поглед се насочваше към мъжа, който лежеше тихо в леглото в другия край на стаята. Сигурна беше, че Роланд не е буден, но въпреки това той беше неспокоен. Струваше й се, че температурата му се покачва. Това не я учуди. Докторът я беше предупредил, че най-вероятно ще стане така. Но тя се тревожеше, защото се чувстваше безпомощна.
Докторът си отиде преди часове. Извади куршума и победоносно обясни, че не е засегнал никакви жизненоважни органи. Роланд е здрав и силен, каза той. От това може да се заключи, че ще оздравее, ако не се стигне до усложнения, но, разбира се, тази нощ не може да се очаква подобрение. Няма нищо необикновено в това пациентът да вдигне висока температура, когато тъканите започнат бързо да зарастват. Много лекари препоръчваха все още кръвопускане за сваляне на температурата и в много случаи това имаше добър ефект, но нейният лекар беше на мнение, че така пациентът ненужно се изтощава. Най-доброто е да го оставят на спокойствие. Трябва да му се дават бульони и течности и лауданум срещу болките, а ако поиска — и твърда храна. Иначе не можела да направи за него нищо друго, освен да чака оздравяването му.
Думите на лекаря я зарадваха и й подействаха успокоително, докато той беше в къщата. Но когато си отиде и наближи полунощ, а кожата на Роланд започна да пари и той се замята в леглото, те вече никак не й помагаха.
— Мелани?
Като чу името си, вдигна глава. Роланд я викаше, а очите му блестяха от температурата. Тя скочи чевръсто и бързо отиде до леглото.
— Да, Роланд? — попита и сложи хладните си пръсти върху ръката му. Тя гореше.
— Мелани? — повика той още веднъж и тихият му глас изразяваше такова учудване, че тя усети как сълзи напират в гърлото й.
— Да, тук съм.
Той обви пръсти около ръката й. Тъмнозелените му очи се плъзнаха по чистия овал на лицето й, спряха на устата й и се върнаха на виолетово-синьото на очите й.
— Остани при мен — прошепна той.
— Ще остана — отговори Мелани.
— Искам винаги да си при мен.
— Винаги ще съм при теб — рече тя с нежен, сигурен глас.
Край устата му пробягна усмивка. Клепачите му се затвориха, а пръстите около ръката й се отпуснаха. Въпреки това едва след много време Мелани пусна полека ръката му и се отдалечи от леглото.
Когато седна отново и взе иглата, усети слабост, подобна на болка някъде вътре в себе си. Роланд винаги беше така недостижимо силен, а сега беше толкова отслабнал, че тя седеше и го наблюдаваше със сухи горещи очи, изпълнени със страх.
Треската вилня повече от три дни. Колийн, Елен и Цицерон се сменяха край него и внимаваха и за най-малката промяна. Но само Мелани можеше с докосванията си да го успокои, с тихия си глас да проникне до съзнанието му през болката, която го мъчеше. Тя беше при него, когато тялото му започна да се облива в пот, измокри косата и навлажни чаршафите и нощницата. След като се погрижи да го преоблече, той се почувства по-добре и потъна в спокоен сън.
Бяха извикали Колийн да й помогне при смяната на чаршафите и нощницата. Когато гърдите му започнаха равномерно да се вдигат и спускат, тя положи ръка на хладното му влажно чело.
— Слава Богу! — промълви по-възрастната жена.
— Да — прошепна Мелани и сълзи на изтощение и благодарност бликнаха от очите й и се застичаха бавно по бузите й.
— Сега ще оздравее — увери я Колийн.
— Зная — отговори Мелани, но не можеше да престане да плаче.
— Започвам да се тревожа за теб. Изтощена си. Легни си сега и си почини. Аз ще остана при него.
— Няма да съм спокойна.
— О, не, сега ще си починеш — настоя Колийн. — Хайде, върви. Обещавам да те извикам, ако има нещо.
— Наистина ли обещаваш? — попита Мелани загрижено.
— Честна дума!
Не стана нужда да я викат. Роланд спа много дълго. Мелани се събуди още по-късно.
След това пациентът видимо започна да се възстановява. Отначало през повечето време спеше, подпомогнат от лауданума, който му даваха срещу болките. После лежеше и наблюдаваше как слънцето минава по стената, докато дните отлитаха. Погледът му се впиваше в лицето на Мелани, когато тя му четеше новините или се навеждаше над него да поднесе към устните му чаша вода. Не бяха минали обаче много дни и той започна да става неспокоен. Често беше замислен или в лошо настроение. Отказваше да вземе капките лауданум, а една сутрин изпадна в такава ярост, че замери с порцелановата чаша Цицерон, когато той се опитваше да му даде пилешки бульон, и заплаши, че ще запрати през стаята и канчето с вода, ако икономът не му даде бръснача да се обръсне сам.