Мелани се усмихна, като усети притеснения тон на другата жена.
— За какво става дума? — попита тя. — С какво съм го разсърдила? Когато беше толкова болен, ми се доверяваше и аз си мислех, че ме обича. Откакто е по-добре, едва ме понася в стаята си. Рядко говори с мен и почти не ме поглежда. Сега иска да се махне и да се върне в Котънууд. Като че ли няма нужда от мен и не ме иска.
— Не е така, съвсем не — увери я Колийн. — Любовта му към теб е дълбока и безгранична, но той не може да повярва, че и ти изпитваш същото към него. Ако е вярно онова, което ми разказа в Уайт Сълфър Спрингс, не е трудно да се проумеят причините. Дори се учудвам, че вие двамата не се мразите.
— Но аз не го мразя. Аз го обичам.
— Казала ли си му го? — попита Колийн.
— Е, не с тези думи, но се постарах да му го покажа.
— Опасявам се, че той поставя под съмнение мотивите, заради които го допускаш до себе си, и изнамира какви ли не причини, само не и чувствата ти към него.
Мелани сведе очи.
— Струва ми се, че не мога да го упреквам за това.
— Мисля, че скептицизмът и стремежът му да избяга от теб са доказателство за дълбочината на чувствата му. Ако не те обичаше, нямаше да можеш да го нараниш. Той щеше да остане при теб и да взема това, което можеш да му дадеш, без сам да се излагана опасност, без да пита дали си с него, защото се чувстваш виновна, че си го преценила погрешно в историята е дядо ти и Доминик Клемънтс, или защото си зависима от него, понеже нямаш пари.
— Разбира се, че не е.
— Мисля, че трябва да вземеш решителни мерки, за да ти повярва. Но ако успееш, според мен ще установиш, че си обичана така, както малко жени са били обичани някога.
— А ако не успея? — прошепна Мелани.
— Тогава ще бъде много жалко — за Роланд и за теб.
Пратеникът до пристана се върна с информацията, че един пощенски кораб ще спре следобед в Натчес и ще продължи нагоре по реката. С присъщата си решителност Колийн си постави за цел да хване този кораб. За нея не беше проблем да опакова нещата си в последния момент. По обед куфарите й бяха натоварени на каретата.
Веднага след като обядваха, Колийн отиде при Роланд да се сбогува окончателно с него. Когато слезе отново долу, очите й бяха забулени от сълзи, но тя се усмихваше. Мелани я придружи до верандата.
— Знаеш, че винаги си добре дошла — подчерта Мелани.
— Зная, и няма защо да ти казвам, че трябва само да ми съобщиш, ако някога имаш нужда от мен. На куриера ще му трябва известно време, докато ме открие, но ти обещавам, че ще тръгна в момента, в който той пристигне при мен.
— Ще го запомня — рече Мелани.
Колийн кимна и си сложи ръкавиците.
— Иска ми се да ти пожелая щастие — каза тя, — но съм твърдо убедена, че ти си интелигентна и имаш достатъчно идеи как сама да се погрижиш за това.
Мелани отвърна усмихнато:
— Поне ще се опитам.
Двете жени се прегърнаха и когато каретата тръгна, си махаха. После Мелани вирна брадичка и се прибра в къщата.
През остатъка от следобеда не влезе в стаята на Роланд. Дръпна Цицерон настрана и му даде точни нареждания. Когато се убеди, че ги е разбрал, се оттегли в стаята си и поръча да й приготвят ваната. Стоя дълго в топлата ароматна вода, а очите й бяха замислени. Тъй като денят беше хладен, седна по пеньоар пред камината да си среши косата. Сбърчи чело и позвъни още веднъж за камериерката, за да се увери, че в стаята на Роланд е запален огън. Същевременно съобщи в кухнята вечерята за двама да се донесе горе, пред камината в спалнята му.
Ранният есенен здрач вече падаше, когато Мелани извади от гардероба си светлолилав сатенен пеньоар, прощален подарък от Колийн. Съблече своя и за момент застана гола. После пое дълбоко дъх и облече копринената дреха.
Тежкият сатен прилепна към нея като втора кожа и подчерта гордата закръгленост на гърдите й, която изпъкваше под дълбокото деколте. Камбановидните ръкави покриваха лактите й и придаваха на долната част на ръцете й прелестно изящество. Широк колан обвиваше тънката й талия. Остави косата си да пада меко по раменете и се погледна за последен път в огледалото, след като надяна хубавите си пантофки.
Беше доста бледа, но това съвсем не беше лошо, правеше очите й огромни и й придаваше очарователна уязвимост. Извърна се и излезе.
Голямата къща беше тиха и празна. Прислугата, с изключение на Цицерон, се бе оттеглила в своите помещения. Мелани видя иконома да седи на една пейка на долната стълбищна площадка. Погледна я и кимна. Тя вдигна ръка, отдръпна се от парапета и продължи по коридора.